Глава единадесета
— Общественият архив е точно над нас — обяви Адамат. Зад него фенерът на Сусмит престана да се поклаща, затихна и шляпането на вода.
— Този път сигурен ли си?
Инспекторът повдигна собствения си фенер към ръждясалите стъпенки пред себе си. Между тях имаше табелка, най-вероятно именно указваща горната сграда, ала буквите бяха избледнели отдавна. В последно време отходните канали на Адро не получаваха полагащата им се поддръжка. Но фактът, че са преживели земетресенията, представляваше похвала за адранската инженерна мисъл.
— Може да имам съвършена памет — заговори инспекторът, изпълвайки с ехо тунела, — само че тези канали ми изглеждат еднакви.
— Женската баня ми хареса.
— Не се съмнявам — отбеляза Адамат. — Интересно дали и друг се е сетил да използва канализацията, след като Тамас сипе снаряди из целия център на града. — Все пак той прокара пръсти по табелката, в опит да различи букви. — Това трябва да е мястото.
Сусмит дошляпа до него. Заради височината на тунела огромният боксьор вървеше ниско приведен, почти одве. Краката на Адамат го боляха, а Сусмит сигурно се измъчваше още повече.
— Ще проверя — рече боксьорът. Той подаде фенера си на Адамат и започна да се изкачва. Стълбата заскърца под тежестта му. — Дай — вече изкатерен, той протегна ръка за фенера си.
Адамат чу отместването на капак и Сусмит изчезна. Някъде над тях, много по-близо от приятното, долиташе артилерийски грохот.
— Идвай — долетя приглушеният глас на спътника му.
Адамат на свой ред се покатери и се озова в обширно мазе. Тукашните стени бяха циментови, влажни и мъхести. Близо сантиметър застояла вода покриваше пода.
Най-малко от десетилетие никой не беше стъпвал тук.
— Това е мястото — каза инспекторът.
— Сигурен ли си?
— Като малък си играех из тези канали — рече Адамат. — Майка ми побесняваше. Сигурно съм обходил половината мазета из Адро. — Той се усмихна към Сусмит. — Знаех, че сме близо, когато намерихме банята.
— Явно тя ти е позната.
— Определено. Все пак и аз някога съм бил юноша.
Двамата преминаха през още няколко склада, преди да достигнат стълбище. Вратата в края му се оказа заключена.
— Сусмит… — подканящо рече той и се прилепи към стената, за да позволи на боксьора да се промъкне край него. Едрият мъж опря ръце в стените на прохода и изрита вратата. Ключалката изпращя; миг по-късно я последваха пантите. Сред трясъка двамата се спогледаха.
Фенерите си те оставиха край разбитата врата и продължиха предпазливо. Адамат бе въоръжен с бастуна си, Сусмит носеше чифт късоцевни пистолети.
Един дълъг коридор ги изведе на първия етаж на архивите.
Сградата бе огромна и четири етажа висока. Рафтовете книжа покриваха всички стени. Отвън долитаха изстрелите на пушки и мускети. Въздухът бе прашен, миризмата на книги бе гъста — миризма на лепило, хартия и стар пергамент, на влага и минало.
— Чисто е — рече Сусмит.
Адамат погледна към него. Спътникът му разглеждаше лавиците книги с чувство, наподобяващо подозрение. Но пък, когато човек разрешаваше проблемите си, като ги удряше, книгите бяха нещо непознато.
— Не съм изненадан — рече Адамат. — Генерал Уестивън е правил дарения на поне десетина библиотеки из Деветте, включително тази. Той не би позволил да бъде докосната.
От една пътечка двамата се озоваха в средата на библиотеката. Тук имаше множество маси за посетителите. Светлината идваше от тавански прозорец, за който бяха отворени и четирите етажа. Масите бяха празни.
С изключение на една. Адамат приближи пръст до устните си и направи на Сусмит знак да го последва. Върху една от ъгловите маси бяха оставени няколко книги. Всички те стояха разгърнати, сякаш разглеждани току-що.
Инспекторът се навъси по-дълбоко, когато приближи. Виждаше се, че от книгите са късани страници; някои от редовете бяха зачеркнати. Той погледна корицата на една от тях. „В служба на краля“.
С едно рязко движение Адамат изтегли скритото острие и се извърна. Пистолетите на Сусмит щракнаха.
Между тях беше изникнала жена. Тя носеше вълнена рокля за езда; в косата си, дълга до раменете, имаше сиви кичури, а тъмните ѝ очи напомняха на Адамат за гарван. Тя носеше ръкавиците на Привилегирована; бе насочила по една ръка към него и към Сусмит.
Поредният изстрел накара сградата да се разтресе, събаряйки прах от лавиците.
Адамат навлажни устни. Сусмит бе застинал, но пръстът му трепереше на спусъка.
— Ти ще убиеш и двама ни — обърна се инспекторът към него.