— Напусни Адро — продължаваше Розалия. — Самата аз ще сторя това, когато работата ми тук приключи.
Тя извади нещо от джоба на жилетката си и го постави в ръката на Нила. Монета от сто крана.
— Благодаря ви — каза девойката. Розалия махна с ръка и се отправи по пресечката. Няколко мига Нила остана неподвижна, мислейки за монетата в ръката си и среброто, скрито край града. От мястото си тя все още можеше да види трупа на Бистри. Тялото му лежеше над неспирния огън, разменян между роялисти и адрански войници.
Тя стисна до болка монетата. Само тя щеше да ѝ стигне за нови дрехи и за билет до Брудания. А среброто щеше да ѝ осигури нов живот.
Но в мислите си продължаваше да вижда как фелдмаршал Тамас хладнокръвно прострелва Бистри.
Нила не можеше да започне нов живот, не и със спомени като тези.
Глава дванадесета
Крепостта Рамензид почиваше сред стръмните склонове на Южните планини. Стените на бастионите ѝ бяха наклонени и гладки, незасегнати от жестокото планинско време. Това бе свидетелство за могъщите магии, които бяха издигнали крепостта преди пет столетия. На югоизток се виждаха кехлибарените поля на Кез. На северозапад човек можеше да зърне далечните планини, обгръщащи Адро. Адопещ сияеше като диамант в крайчеца на Адморието. На север върхът на планината димеше заплашително.
Стоящият край крепостната стена Адамат се извърна. Гледката с подобна обширност бе главозамайваща, пък и той искаше да се върне в града — крепостта бе приютила цял град, толкова голяма беше тя! Но не можеше да се върне: войникът от планинската стража му бе заръчал да чака тук, за да се срещне с Привилегирования Борбадор.
Толкова високо въздухът бе смразяващ; нищо не би им попречило да му предложат стая. Но явно те предпочитаха да наблюдават треперенето му.
Адамат се чувстваше изцеден — и физически, и умствено. Дори и със съвременните пътища бяха необходими пет дена с карета, и то почти непрекъснато пътуване, докато пристигне. Тялото още го болеше от седенето върху неудобната и подскачаща седалка. Главата му пулсираше от недоспиване. Тайнствените предупреждения на Розалия за жена, опитваща се да призове Крезимир, бяха изпълнили с кошмари малкото пъти, в които бе успявал да се унесе. Това пък на какво се дължеше? Та Адамат беше модерен човек. Образован човек. Крезимир беше обикновен мит, образ на религиозната власт, която контролираше простолюдието.
— Какво правиш?
Сусмит поспря насред зареждането на късоцевния си пистолет. В огромните му лапи оръжието приличаше на играчка.
— Ти как мислиш?
— Смяташ, че той ще ни убие? — продължи инспекторът. — Само заради един въпрос?
— Последният Привилегирован почти го стори.
— Е, и?
— Е, и?
— Говорим за Привилегирован, Сусмит. Ако той реши, че не иска да говори с нас, просто махва с ръка и ни помита от бастиона.
Боксьорът сви рамене.
— Нали ми плати да те пазя.
— Да — въздъхна Адамат. Сусмит явно не разбираше, че е невъзможно да предпазиш някого от Привилегирован.
— Дори и Привилегированият първо ще трябва да мине през мен. — Сусмит възобнови работата си.
Адамат потисна усмивката си и осъзна, че тези думи са прогонили част от нервността му. Той се намираше на върха на света, на пет дена път от столицата, сред планинската стража. Всеизвестно беше, че планинската стража се попълва с престъпници, главорези и най-коравите мъже от Деветте държави. Тези охранители се грижеха за планинските проходи, обработваха мините и дървесните складове, а в случай на инвазия охраняваха границите. В случай на подобно нападение инспекторът би разчитал на тях, но се колебаеше да им довери собствения си живот.
— А какво търси тук един Привилегирован? — Приключил с пистолетите си, Сусмит ги подпъхна в колана. И се облегна на едно от оръдията, насочени към Кез.
— Прогонен е — обясни Адамат. Дъхът му образуваше облачета.
— Защо?
— Официално: доминиращото влияние в кралската кабала се е променило и Борбадор се е оказал поддръжник на погрешната страна. Неофициално: според слуховете той преспал с любимата наложница на Привилегирования Кен.
Сусмит се засмя дрезгаво.
— И е опазил кожата?
— Естествено, че я опазих.
Привилегированият се доближаваше откъм града. Той все още се намираше на разстояние, от което не би трябвало да е чул разговора им.
Магьосникът носеше дълго до коленете палто от еленова кожа. Ботушите, панталоните и шапката бяха изработени от същия материал. Той се оказа по-нисък от очакваното. Някогашната гуша бе увиснала под червеникавата брада — животът по тези места не щадеше никого, включително и един Привилегирован.