— Какво да кажа на Тамас? — попита инспекторът.
Привилегированият сви рамене.
— Каквото искаш. Кажи му да се притеснява за важните неща, като хорския глад или — той протегна ръка над стената, за да посочи към Кез — тях.
Адамат бавно си пое дъх и го изпусна.
— Значи това било.
— Това е. Макар — добави Бо — да не ми е ясна причината, поради която си дошъл чак тук. Във всяка библиотека би намерил десетина книги, които го споменават.
— Тези книги бяха изгорени — рече Адамат. — Липсваха страници, други бяха зачеркнати. Най-вероятно дело на Привилегирован.
Борбадор се навъси.
— Точно Привилегированите би трябвало да знаят, че книгите са безценни. Те са нашето звено не само към миналото, но и към бъдещето. Всяко написано слово ни помага да разгадаем как по-добре да владеем Отвъд.
— Бо! — долетя глас откъм града.
Магьосникът се извърна.
— Отиваме в кариерата!
— Ей сега идвам! — извика Борбадор. Той раздели събраните си ръкави. — Негодниците му намерили лесното — заяви, шавайки с пръсти. — Мислят си, че след като разполагат с Привилегирован, могат да му възлагат да разцепва камък, да сече дървета и разчиства лавини. Миналата седмица едва не грохнах, докато разчиствах подир земетресението. Както и да е. Съжалявам, ако отговорът ми не е съдържал очаквания драматизъм. Ако видиш Таниел Двустрелни, предай му поздравите ми.
Бо бе преодолял половината път до града, когато Адамат се сети за съобщението. Той се затича, за да догони Привилегирования.
— Трябва да ти предам нещо.
— От Таниел?
— Не. От Привилегирована на име Розалия.
Борбадор сви рамене.
— Не познавам жена с подобно име.
— Въпреки това тя заръча да ти предам съобщение.
— Какво съобщение?
— Тя ще призове Крезимир. Това е. Струва ми се, че под тя Розалия нямаше предвид себе си. Но нямам представа коя е въпросната жена, за…
Бо стоеше застинал, пребледнял. За момент той залитна; Адамат го подкрепи.
— Какво означава това? — попита инспекторът.
Борбадор го избута встрани. Зъбите му буквално бяха започнали да тракат.
— Мамка му. Махай се. Върви обратно в Адопещ. Кажи на Тамас да започне да мобилизира армията си! Кажи на Таниел да напусне страната. Кажи му… Мамка му!
Без да се доизкаже, Привилегированият се затича към града.
Адамат стоеше неподвижно.
Сусмит пристъпи до него, изтръскващ пепелта от лулата си.
— Ама че особняк — отбеляза боксьорът.
— Това не ми харесва — каза Тамас.
— Не мисля, че някой би могъл да каже противното, друже.
Тамас погледна към Сабон. Деливецът стоеше под голям слънчобран и гледаше към барикадите в далечината. По обръснатата му глава лъщеше пот — водни капки върху студена чаша. Денят бе непростимо горещ за толкова ранна пролет. Явно слънцето възнамеряваше наведнъж да изсуши цялата влага от последните седмици.
— Дали войниците ще разберат? — каза фелдмаршалът.
— Нашите хора или наемниците?
— Наемниците са прагматици. Те така или иначе ще си получат парите. Говоря за собствените ми войници — дали те няма да изгубят вяра в мен след подобна постъпка?
Недалеч от двамата стоеше Олем. При тези Тамасови думи той се извърна, макар въпросът да не беше насочен към него.
— Не мисля — рече Сабон. — Може да не им хареса. Все пак войната има джентълменски дух. Но те ще разберат. Ще почетат желанието ти да не жертваш животи в една безполезна битка. Ще уважат, че не искаш да обстрелваш собствения си град.
Тамас бавно кимна.
— За двадесет и пет години офицерска длъжност никога преди не бях прибягвал до услугите на наемни убийци.
— Мога да посоча няколко случая, в които трябваше да го сториш — каза Сабон. — Спомняш ли си шаха, срещу когото се сражавахме в югоизточна Гурла?
— Старая се да не си го припомням. — Тамас изви глава и плю. Той повдигна манерката си, загледан към барикадите. Дори и от около три километра се чуваше мускетният огън и грохотът на оръдията. Генерал Рийз нападаше оръжеен склад. — Срещал съм противни хора през живота си, но той беше същинско чудовище. Той не би се поколебал да изпрати на мъчителна смърт целия род на онзи, който си позволеше да оспори негова заповед.
— Ти накара да го скопят — изтъкна Сабон.
Олем се задави. Той хвърли цигарата си на земята и започна да кашля пушек.
— Във войната няма нищо джентълменско — отбеляза Тамас. — Иначе не бих участвал. — Той погледна към Олем. — Остави ни за момент.