Таниел смъкна пушката от рамото си. Той затвори очи, вдиша спокойствието на барутния транс и усили съсредоточението си. Следващият му поглед я различи с пълна яснота, сякаш стоеше на пет крачки от него. Тя беше красива жена, с остри черти и бенка над едната вежда. Жената крачеше бързо, все още облечена в академична роба, слагаше си ръкавиците вървешком и се оглеждаше.
— Розалия!
Отекналият из ограденото пространство вик сепна Таниел. Привилегированата също се стресна и се огледа уплашено. Магът допря пръст до спусъка.
Проявата на магия скри целта от погледа му. Пръснаха се тревни чимове, предшестващи изригващ от земята огън. Таниел премигна.
Сипещата се като дъжд мръсотия скриваше половината двор. Към мястото на Привилегированата крачеше Жулин, отдадена на див смях.
Зърнал робата на целта си, Таниел бързо пренасочи оръжие и стреля. Куршумът рикошира на сантиметри от главата на Привилегированата, отскочил със звън от невидим щит. Таниел изруга.
Мълния се вряза в Жулин, запращайки я назад. Макар и прокарала две бразди сред тревата, наемничката се задържа на крака, все така разперила ръце над главата си. Сред пукот на енергия мълнията полетя обратно към преследваната. Последвалият гръм блъсна Таниел назад.
Той се претърколи върху няколко стъпала, преди да успее да се изправи. Взе оръжието си и го подготви за нов изстрел, като напъха куршум в цевта и разкъса фишек. Без да се бави, магът се върна до прозореца, прицели се и отново стреля.
Привилегированата се извъртя, уцелена в рамото, и рухна на колене, подпряна на една ръка. И погледна към кулата.
— Мамка му — промърмори Таниел.
С другата си ръка жената рязко разсече въздуха.
Таниел стисна очи. Нищо не последва. Той внимателно повдигна клепачи.
И видя, че светът около него се движи. От долните етажи долиташе отвратителното стържене на каменни блокове.
Кулата падаше.
Таниел застина само за миг. В следващия момент той скачаше от прозореца, стиснал оръжие.
По време на падането си установи, че не му е останал дъх да крещи. Стъкленият таван на ботаническата градина мълниеносно се надигаше насреща му. Краката му се подвиха при сблъсъка, стъклото поддаде. Падането му продължи още десетина метра и се приземи на една страна.
Таниел се извърна по гръб и остана да лежи задъхан, навсякъде около него лежаха огромни късове стъкло. За негов късмет нито една от тези прозрачни отломки не бе го засегнала.
В транс барутните магове бяха особено издръжливи. Те можеха да понасят много повече наранявания от обикновен човек, и съответно да издържат на повече болка. И въпреки това подобно падане трябваше да го е убило. Или поне да е строшило някоя от костите му.
Земята се разтресе. Ударната вълна раздвижи Таниел: цялата горна половина на кулата се стовари в постройката под нея. Камъните се врязваха едни в други; пукаше дърво.
Когато войникът отдели ръце от тила си и се огледа, прахта започваше да се сляга. Беше безопасно да се изправи на крака.
Винтовката лежеше на няколко метра от мястото му. Със залитане Таниел се отправи към нея. Стъклото и отломките хрущяха под краката му. Цялото тяло го болеше, но счупвания нямаше. И скицникът си беше налице.
— На двамата с теб много ни се струпа на главата в последно време — каза той на оръжието си.
Сепна го пореден гръм. Таниел напусна градината и навлезе обратно в долепената до нея сграда, напредващ сред отломки. Той откри зала, от която се виждаше дворът. В едната си част помещението бе разрушено: кулата се бе стоварила върху нея. Дано поне нямаше премазани.
Той притисна гръб до стената край прозореца и се заслуша. Пореден гръм. И нечий смях. Жулин.
Таниел стисна зъби, зареди нов куршум и погледна навън.
Дворът бе разрушен. Цялата му площ бе разровена: стотина копачи не биха могли да изровят толкова пръст за цял ден, колкото магията бе струпала в мигове. Под погледа му ивица огън изникна изпод една от могилите и се вряза в Банашеровата зала, оказала се на пътя ѝ. По прозорците на сградата се виждаха лица, наблюдаващи битката. В следващия миг те вече изчезваха, отнесени с все сриналата се фасада. Ала израженията им на предсмъртен ужас останаха запечатани в паметта на Таниел.
Младият мъж отново се прикри край прозореца и пое дъх. Не, това не беше обикновена битка. Не за първи път той присъстваше на сражение между Привилегировани — бе виждал подобни сблъсъци на фатрастанското бойно поле. Там магьосниците насочваха едни срещу други мълнии, лед и огнени кълба. Но не и сили от подобен мащаб. И Жулин, и другата Привилегирована си служеха с немислимо могъщество. Всяка от тях спокойно би могла да оглави кралска кабала.