Къде ли беше Ка-поел? Поредният гръм замая мислите му. Нали я беше изпратил да търси Привилегированата? Дано да не бе сторила нещо глупаво. Дано се намираше в безопасност.
Той отново надникна. Привилегированата стоеше на върха на стълбището на постройка, разположена по диагонал срещу неговата. Музеят. Таниел бавно повдигна оръжието си.
Пръстите на възрастната жена танцуваха във въздуха. Тя рязко протегна едната си ръка напред, с разперени пръсти, към средата на двора. Познатият тънък огън отново изникна от дланта ѝ. Жулин отхвърча иззад струпалите се могили и полетя към останките на Банашеровата сграда. При сблъсъка останалата част от постройката се свлече около ѝ и я обгърна.
Привилегированата обърса ръце в робата си и влезе в музея.
Таниел скочи на крака. Той бе прекосил половината зала, преди да осъзнае какво възнамерява да стори. Тази жена притежаваше способности, срещу които той бе неспособен да се опълчи. Безсмислено беше да продължава да я преследва. Какво можеше да направи?
Но той си помисли за разрухата, която бе съзрял. Привилегированите също се изморяваха. Подир подобни прояви тя надали можеше да се сражава още дълго.
Сградата, в която се бе прикрил, бе свързана с музея с тясна каменна алея. Таниел се огледа, преди да притича и да нахлуе през вратата. Той се озова в тясно помещение, където се съхраняваха метлите на уредника. Следващата врата отвеждаше към главното помещение. Там имаше галерии, отрупани с реликви: мумифицирани трупове, кости от някогашни създания, чирепи от древни съдове, ценни минерали. Върху мраморния под се долавяха нечии забързани стъпки.
Привилегированата крачеше сред главната галерия. Рамото ѝ все още кървеше от единствения засегнал я изстрел. Тя се огледа, но не видя Таниел. И със сигурност не видя неутрализатора над себе си.
Готън прескочи парапета и се приземи на около два метра от нея. Той се надигна с победоносна усмивка, стиснал къс меч.
Таниел изкрещя и изскочи на открито. Този път тя нямаше да им избяга. Без способностите си…
Жената разгърна ръце. Робата ѝ започна да сияе. Готън я изгледа изумено.
Барутният маг спря и направи крачка назад. Тялото на неутрализатора започна да проблясва.
Готън рухна на колене и отвори уста да изкрещи. Звук не последва, но челюстта му продължи да се разгръща. В следващия миг тя се отдели от черепа, разтапяйки се във въздуха. Плът и кост се топяха като восък. Острието на меча се озова на пода под формата на локва разтопена стомана. Към тази локва се вляха останките от наемника.
Таниел скочи зад една колона. Пипнешком той посегна към табакерата с барут, макар да не бе сигурен в следващите си действия.
Подир вдъхването на поредната ивица той забеляза, че върху ръката му има кръв — капките се стичаха от носа му. Въпреки това спокойствието на барутния транс успокои ръцете му.
Той стисна зъби, откачи щика от колана си и го прикрепи. Ръцете му възобновиха треперенето си почти веднага. Таниел провери пистолетите си и се приготви отново да изникне.
Нещо докосна главата му.
Привилегированата стоеше край него, протегнала пръст към него.
— Хайде, приключвай — промърмори Таниел с въздишка.
Наистина личеше, че е уморена: косата ѝ лепнеше от пот, бръчките по лицето ѝ изглеждаха по-дълбоки.
— Искам да престанеш да ме преследваш — каза тя.
— Ти си убила приятелите ми.
— Барутните магове в двореца? Това беше грешка. Не, не беше грешка. Щях да избия всички им, ако бях пристигнала навреме, за да спра Тамас и глупавия му преврат. Намерението ми беше да предупредя кралската кабала, но пристигнах прекалено късно. Когато видях, че всичко е свършило, просто исках да си вървя.
— Коя си ти?
— Казвам се Розалия.
— А какво си?
Тя въздъхна.
— Аз съм една от малцината оставащи предеи. Или поне бях. В последно време не съм в особено добра форма.
— Това название не ми говори нищо.
— Защото си обикновен глупав хлапак, като всички Привилегировани и барутни магове. Вие не знаете нищо.
— Тогава ме убий.
— Ако го сторя, баща ти ще изпрати подире ми и последния си барутен маг. Не бих могла да намеря покой.