Таниел изсумтя. Значи тя знаеше кой е той.
Розалия продължи:
— Кажи на дивачката си да не напада. Не искам да се бия с нея.
— Ка-поел? — Таниел се огледа. Нямаше и следа от нея. — Бягай, Ка-поел — извика той. Иззад една от витрините той зърна отблясъка на червена коса.
— Остави ме да си вървя — каза Розалия — и аз ще напусна страната още тази нощ. Кълна се. Повече няма какво да правя тук.
— Просто така?
Таниел разсъждаваше трескаво. Жулин несъмнено бе мъртва, след като бе запратена в средата на рухваща сграда. От Готън бе останала локва. С какво можеше да я заплаши той? Нима толкова се страхуваше от баща му?
Той забеляза, че възрастната жена нервно поглежда към Ка-поел.
Нима се боеше от нея? Та Ка-поел бе още дете.
— Просто така — потвърди Розалия. — Казах ти, че от самото начало аз възнамерявах да си вървя. Баща ти е разбудил гнездо на оси; аз възнамерявам да се махна преди появата на осите.
— Какво искаш да кажеш?
Тя поклати глава.
— Ти наистина не знаеш, нали? Вие се заигравате с нещо опасно… не, не просто опасно. Безумно. Но вече е прекалено късно. Няма шанс монархията да бъде възстановена. Уестивън разбираше, но вие сте слепци.
— Ти си побъркана.
— Попитай Борбадор, ако не ми вярваш. Той е последният от кралските кабалисти. Той ще ти каже истината.
— Ще го сторя.
Розалия отпусна ръка. Таниел се изправи на крака.
— Не мога да гарантирам, че Тамас няма да изпрати други подире ти. Но на мен ми втръсна.
— Преди да е минала седмица вече ще се намирам на борда на кораб, който ще ме отвежда далеч от Деветте държави — каза тя. — Извън неговия досег. Пък и той ще си има далеч по-сериозни проблеми.
Таниел наблюдаваше как тя се отправя към главния вход на музея.
— Почакай. — Барутният маг я догони, за да излезе първи. Той се постара да не поглежда към течните останки на Готън, докато притичваше край тях.
Пред вратата имаше десетина войници с натъкнати байонети.
— Свалете оръжие — каза Таниел. Когато те го погледнаха неразбиращо, той повтори: — Свалете оръжие, иначе с всички ни е свършено.
Цевите бавно се насочиха надолу. Розалия слезе по стълбите с достойнството на кралица, почетена от своите гвардейци. Без да обръща внимание на наемниците, тя се отправи към университетската порта.
По пътя тя спря и се обърна към Таниел.
— Пази се от Жулин — рече Розалия, преди да продължи.
Някъде час по-късно Таниел зърна Жулин да се приближава насреща му, прекосявайки двора. Ставаше дума за различен двор, незасегнат, в едно спокойно кътче на кампуса. Ка-поел седеше на земята край него. Таниел бе облегнат на стената и рисуваше Готън в скицника си. Макар и наемник, той бе храбър човек и заслужаваше да бъде почетен.
Главата на Таниел го болеше, тялото му го болеше. А жената, крачеща към него, не трябваше да се намира сред живите.
Жулин имаше вида на човек, стъпкан от цял табун военни коне. Дрехите ѝ бяха обгорени и разкъсани: непристойна гледка, от която тя не се интересуваше.
Тя спря досами Таниел, опряла юмруци на хълбоците си.
— Къде е Готън?
— Стопен.
Жулин пребледня при тези думи, но се овладя почти веднага.
— Капитан Аюкар казва, че ти си я оставил да си иде.
Таниел кимна.
— Тя каза, че напуска страната.
Жулин се приведе, доближавайки лицето си на сантиметри от неговото.
— Оставил си кучката да избяга? — Тя повдигна ръката си.
Таниел дори не осъзна как е изтеглил пистолета си. Само преди мигове той бе отпуснал ръце в скута си; в следващия момент дулото на единия пистолет бе притиснато под брадичката на Жулин. Тя го изгледа смаяно.
— Махай се — промълви барутният маг.
Глава четиринадесета
Повечето историци сочеха, че Гостанският фар датира от Времето на Крезимир. Някои твърдяха, че той е още по-стар, което не би изненадало Тамас. Фарът определено бе най-старата постройка в Адопещ. Каменната му снага носеше следите от векове стихии.
Тамас стоеше на балкона на фенерното помещение, отпуснал ръце върху каменния парапет. Терзаеше го усещането, че нещо не е наред: това усещане го караше да стиска пръсти. Монархистите бяха надвити; житниците отново бяха достъпни за населението на столицата. Възстановяването на града вече бе започнало, а разчистването на руините бе предоставило работа на хиляди. И Тамас трябваше да се е съсредоточил изцяло върху пристигането на делегацията от Кез. Въпреки това той не спираше да се обръща на югозапад.
Южната планина димеше. Това бе започнало като черна ивица на хоризонта в деня на земетресението преди две седмици. Понастоящем отделяният дим се бе увеличил десетократно: огромни облаци сиво и лъскавочерно напускаха върха на планината, издигаха се във формата на колона и се разгръщаха към Адморието. Историците твърдяха, че последното изригване на Южната планина било по времето, когато Крезимир за първи път стъпил на върха ѝ. Тогава цял Кез бил покрит с пепел, а лавата разрушила стотици селища в Адро.