Тя се обърна тъй рязко, че Адамат направи неволна крачка назад.
— Тези книги бяха унищожени — рече девойката, размахвайки пръст. — Вие ли сте сторили това?
Зад гърба му се разнесе прихването на Сусмит.
— Не — въздъхна Адамат. — Става дума за нещо много важно. Къде са те?
Близо тридесет секунди тя не сведе осъдителния си поглед.
— Елате — важно рече тя. — Бяха отнесени за възстановяване.
Той я последва към задните помещения на библиотеката, едно от които бе приютило работен тезгях. Плотът му бе захабен от безбройните часове работа. Купчини стари и разпарцалосани книги лежаха наоколо, изчакващи реда си да бъдат възстановени.
Адамат веднага разпозна книгите, четени от Розалия — те бяха подредени в края на купчините. Той се настани и посегна към първата от тях.
Когато се изясни, че посетителят възнамерява да стои дълго, библиотекарката неохотно го остави. Така Адамат продължаваше да отгръща страница подир страница — той напредваше бавно, защото паметта му, макар и безпогрешна, не бе в състояние да усвоява цели редове наведнъж. Едва когато помещението започна да се изпълва с естествена светлина, а прочетените книги възлизаха на пет, инспекторът остана удовлетворен. Той взе три от книгите и разбуди Сусмит:
— Отиваме при Тамас.
Общественият архив се намираше само на двадесет минути пеш от Благородническата палата. Този път минаваше през центъра на града, който успя да изуми Адамат с вида си. Главните улици вече бяха разчистени, отстранени бяха и руините от засегнатите от труса сгради. Вестниците съобщаваха, че Воините на труда са наели петдесет хиляди души, които да помагат във възстановяването на града.
Адамат бе допуснат до маршала почти веднага. Пред кабинета му той едва не бе пометен от млада жена с тъмна коса и значката на барутен маг, стремглаво напускаща помещението. Тя бе стиснала устни, а лицето ѝ бе зачервено от крещене. Самият кабинет се оказа пълен с хора, на които очевидно се искаше в този момент да се намират другаде. Адамат разпозна двама от съветниците на Тамас — градския управител и ректора. Имаше трима наемнически офицери и половин дузина войници, струпали се край една от масите — повечето от тях носеха капитански чин.
Фелдмаршалът седеше зад бюрото си, отпуснал глава между дланите си. При влизането на Адамат той повдигна очи. Той също имаше вида на човек, участвал в скандал.
— Имаш нещо да докладваш? — попита той с изненадващо мек глас.
— Да. — Инспекторът повдигна книгите. — И не само това.
Тамас посочи с глава към балкона.
— Извинете ме за момент — обърна се той към офицерите си.
Вън беше измамно слънчево: острият вятър накара Адамат да съжали, че не е облякъл по-дебела връхна дреха. Толкова високо над улицата си беше зима.
— Какво си открил?
Адамат остави книгите.
— Обета на Крезимир.
— Друго?
— Току-що се връщам от планинския пост. Там разговарях с Привилегирования Борбадор, последния оцелял от кралската кабала.
— Бивш представител на кралската кабала — рече Тамас. — Той бе прогонен. В противен случай щеше да лежи погребан при останалите.
Адамат скриви лице.
— И за това ще стане дума. Тъй. Когато споменах Обета, Бо се изсмя. Става дума за отдавнашна легенда, предавана сред членовете на кралските кабали. Тя гласи, че Крезимир обещал на някогашните владетели, че техните потомци вечно ще властват над съответните държави. И ако някой от тези потомци бъдел убит, Крезимир лично щял да се върне, за да отмъсти.
— Небивалица, с която биват плашени децата — рече Тамас.
— В общи линии и Бо каза същото. Легендата била измислена от кралете, за да не бъдат заплашвани от кабалистите си. Те се страхували, че в противен случай магьосниците не биха имали основание да не завземат властта за себе си.
— Трудно ми е да повярвам, че това е истина. Кой образован човек би повярвал в подобна измислица?
— Очевидно възрастните кабалисти са вярвали.
Тамас изсумтя.
— Това ме накара да се замисля — продължи Адамат. — Бо мимоходом спомена, че кралете притежавали други методи да си осигуряват верността на своите кабалисти. Нещо, което би обезсмислило заплахата на Крезимир.
Това пробуди интереса на фелдмаршала.
— Така?
Адамат повдигна една от книгите, разгърна я на отбелязаната страница и я подаде на Тамас. Докато фелдмаршалът приключи със съответния пасаж, събеседникът беше подготвил втората книга, а сетне и третата.