С притеснено лице Тамас му върна книгата.
— Повеля — рече той.
— Всеки Привилегирован от кралската кабала подлежи на нея. Ако кралят бъде убит, те се чувстват длъжни да отмъстят за смъртта му. С течение на времето повелята става все по-силна — докато не успеят или сами не намерят смъртта си. Тази повеля се съдържа в гранат, обитаван от демон. Привилегированите не са способни да свалят този камък. По време на разговора с Бо го видях да мести огърлицата си.
Адамат отгърна на различно място в третата книга и я подаде на Тамас.
Фелдмаршалът се навъси, докато четеше. Той шумно затвори книгата.
— Значи тази повеля е постоянна. Нищо не е в състояние да я отстрани, дори отлъчването от кралската кабала.
— Да. И друго. — Адамат описа срещата си с Розалия и съобщението, което тя бе отпратила до Бо. — Веднага щом му предадох посланието, той се втурна обратно в града. Опитах се да продължа разговора си с него, за да разбера какво означава съобщението, но той отказа да ми обърне внимание. Час по-късно го видях да излиза от северната порта на крепостта.
— От северната порта? — рече Тамас.
— Да. Планинската порта. Старите поклонници са я използвали, за да достигнат върха, където Крезимир за първи път стъпил на планината. Това е единственият път дотам.
Тамас се облегна на парапета и се загледа към слънцето.
— Какво мислиш за всичко това?
Адамат бе размишлявал над този въпрос по време на цялото петдневно пътуване обратно до Адопещ.
— Аз съм човек на разума, фелдмаршале. Модерен човек. Наистина настръхнах от последните думи на магьосниците, няма как да не признаем, че това е глупост, която вони на религия. Не безпричинно кралските кабалисти са се отделили от църквата преди петстотин години.
— В това съм съгласен — рече Тамас. — Ами повелята?
— Религията е едно, а магията — друго. Повелята наистина съществува, потвърдено е. — Адамат посочи към книгите. — Тя е смъртоносна.
— Излиза, че не мога да пощадя Борбадор. — Болката пробяга тъй бързо по Тамасовото лице, че Адамат не бе сигурен в действителната ѝ поява. Фелдмаршалът го изгледа и протегна ръка. — Справил си се отлично. Дори си вложил повече усилия, отколкото очаквах.
— Съжалявам, че от разследването не излезе нищо — отвърна Адамат, докато приемаше протегнатата му десница.
— Не е нужно да съжаляваш. По-добре да знаем, че в случая няма проблем, отколкото да не знаем, че има. За заплащането се обърни към градския управител — ще се погрижа той да не се прояви като стипца. Желая ти приятен ден.
Таниел рязко се събуди, стиснал пистолет. И се опита да различи надвисналата над него фигура.
— Някой път ще се простреляш в съня си.
Таниел се отпусна обратно в леглото и остави пистолета на пода.
— Какво искаш?
Тамас придърпа единствения стол и седна, опирайки ботуши в края на леглото.
— Така ли разговаряш с баща си?
— Да се продъниш в ямите.
Последваха няколко мига мълчание. Таниел не можеше да си събере мислите. Снощи той се бе опитал да не взема барут. Бе успял да издържи до два часа през нощта, когато бе станал да търси рога си. Оказа се, че Ка-поел го е скрила, заедно с табакерата и резервните заряди. Проклета дивачка. Дори пистолетът беше се оказал изпразнен. С мъка той бе успял да се унесе.
— Влора те търсеше.
— Не ме е грижа.
— Отказах да ѝ кажа къде си.
— Не ме е грижа.
— Изхвърлих херцог Никслаус в морето.
Таниел отвори очи и приседна. Баща му разглеждаше ноктите си; изглеждаше доволен от себе си.
— Мисля, че започнах война — продължи Тамас.
— Трябваше просто да му пръснеш мозъка, а не да замърсяваш Адморието.
Фелдмаршалът бавно си пое дъх.
— Куршумът е прекалено достоен за него. Искам той да страда. Да се чувства унизен. Да се мъчи дълго.
Таниел изсумтя в одобрение.
— Било е умишлено — рече баща му.
— Кое?
— Изпращането на Никслаус. Крал Ипил е знаел, че ще се разгневя. Очаквал е, че ще пребия или убия подобен пратеник. И ще им дам повод да започнат война.
— Както си и сторил. Но пък ти още от самото начало искаше война с тях.
— През последните месеци стигнах до мнението, че трябва да избегнем войната. Особено след земетресението. Трябва да възстановим страната си, да нахраним народа. Но вече е прекалено късно.
— Ще можем ли да ги надвием? — попита Таниел. Той започваше да се разсънва. Това не беше добре, защото така чувстваше главоболието си по-ясно.
— Може би. Църквата заплашва, че няма да остане неутрална. Че ще вземе страната на Кез. Не им хареса, че хвърлих Никслаус с морето. Онзи пуяк Шарлемунд казва, че се опитва да ги убеди в противното. И аз му вярвам. Трябва да му вярвам. Все пак той е най-напред адранец и след това архидиоцел.