Със стон Таниел спусна крака на земята. Тялото го болеше. Главата го болеше. Късметът и магията може и да бяха спасили живота му в университета, но не бяха способни да му спестят болките.
— Имам си нов готвач — продължи Тамас.
Таниел хвърли кос поглед към баща си. Това пък какво общо имаше с разговора им? Пък и младият мъж не се интересуваше особено. Той искаше барут, но Ка-поел беше скрила всичкия.
— Той твърди, че е самият бог Адом — говореше фелдмаршалът. — Трябваше веднага да накарам да го арестуват, само че храната му е дяволски добра. Чух слухове, че той приготвял храната на половината полкове. Не зная как се справя, но войниците го харесват. Намираме се в навечерието на война, а един луд готвач се превръща в най-популярния човек сред армията. И освен това…
— Хайде, изплюй камъчето.
— Какво?
— Започваш да дрънкаш. А ти правиш това само когато искаш да ми възложиш нещо, което не бих искал да сторя.
Тамас замълча. Таниел наблюдаваше как другият се бори със себе си, макар че брадатото лице не съдържаше почти никакви белези от тази борба. Това беше първият път, в който двамата с баща му оставаха насаме за пръв път от четири години насам. Той забеляза, че фелдмаршалът носи подарените му пистолети. И двете оръжия носеха следи от употреба.
Тамас си пое дълбок дъх и погледна към тавана.
— Трябва да убиеш Бо.
— Моля?
Тамас обясни за повелята. Той говори дълго, обяснявайки подробностите. Таниел почти не го слушаше. Баща му говореше нещо за инспектор и някакво обещание. По тона му личеше, че Тамас не иска да изрича всички тези неща. Че го прави заради дълга.
— Защо аз? — попита той, когато баща му най-сетне притихна.
— Ако трябваше да убия Сабон, бих го сторил лично. Бих се чувствал като страхливец, ако изпратех другиго.
— И очакваш, че ще мога да убия най-добрия си приятел?
— Запознат съм с уменията му. Ще ти изпратя помощ.
— Нямах това предвид. Зная, че мога да го застрелям. Мога да се приближа достатъчно, за да го застрелям от упор. Но наистина ли мислиш, че бих могъл да се насиля да сторя подобно нещо?
— Можеш ли?
Таниел погледна към ръцете си. За последно той бе виждал Бо преди две години, в деня на отплаването си за Фатраста. Бо специално беше дошъл да го изпрати. Но какво означаваше това? Сега светът за Таниел беше различен. Той беше убил десетки. Годеницата му бе преспала с друг. Страната му вече си нямаше крал. Кой можеше да твърди със сигурност, че Бо си е останал същият?
Таниел стисна пестници. Как смееше Тамас да идва и да иска подобно нещо от него? Таниел беше войник, но освен това беше и негов син. Нима това нямаше значение?
— Няма да го сторя, ако искаш това от мен — рече той. — Ако ми наредиш, ще го направя.
Лицето на Тамас стана сурово. Това беше предизвикателство. А Таниеловият баща не се отнасяше добре към предизвикателствата.
— Капитане, възлагам ти да убиеш Привилегирования Борбадор, който се намира в планинската крепост. Донеси ми скъпоценния му камък от огърлицата му като доказателство.
Таниел затвори очи.
— Слушам.
Кучият син наистина искаше от него да убие най-добрия си приятел. Може би трябваше да простреля и него в главата.
— Ще изпратя и Жулин с теб.
Таниел рязко отвори очи.
— Не. Няма да работя с нея.
— Защо?
— Тя е безразсъдна. Заради нея партньорът ѝ умря. За малко и аз самият не умрях.
— Тя каза същото за теб.
— И ти си склонен да повярваш на нея?
— Жулин прояви любезността да се яви да ми докладва, след като ти великодушно си пуснал целта да си върви.
— Онази жена щеше да избие всички ни — каза Таниел.
— И все пак аз бях издал заповед. — Тамас се отправи към вратата. — Ти получи нарежданията си. Намери време да се погрижиш и за личните си проблеми.
Лични проблеми? Таниел изсумтя. Някакво усещане го накара да сведе поглед към ръката си. От носа му се изливаше кръв. Той изруга и се огледа, дирейки кърпа. Какво можеше да спре кръвотечението? Да, малко барут…
Глава петнадесета
Под Благородническата палата има помещение, разположено по-дълбоко дори и от канализацията.
Своя апогей то бе постигнало по времето на Железния крал. Магията на Привилегированите не бе позволила на мрака и миризмата на плесен да изпълват подземната стая; тези заклинания продължаваха да действат дори и подир смъртта на онези, които ги бяха вложили. Тя бе петдесет крачки в диаметър и десет крачки висока, с бели стени, покрити с гоблени. Беше обзаведена с маси и столове, кресла, в които можеше да се спи, а един кът, отделен с копринени завеси, съдържаше хранителни запаси и бъчви с вода.