Дори самият Мануч не бе знаел за наличието на това убежище; запознати със съществуването му и начина на достигането му бяха само неколцина от най-доверените съветници на Железния крал (сред които и Тамас). Скривалището бе израз на параноята на някогашния владетел, опасяващ се от въстание или предателство от страна на собствените си шпиони. А фелдмаршалът бе сметнал за подобаващо, че помещението, предназначено да укрива владетеля и неизползвано след възкачването на Мануч XII, бива използвано за обсъждането на заговор.
Подир преврата Тамас и останалите съзаклятници провеждаха срещите си на далеч по-удобно място — на третия етаж на палатата, както подобава на правителство. Въпреки това фелдмаршалът все още използваше стаята като място, където да размишлява на спокойствие. Никой от хората му не знаеше къде да го търси, дори Олем и Сабон не знаеха. Но пък скоро той щеше да се изкачи горе.
Тамас седеше в най-удобното кресло, изул ботуши и опрял крака върху табуретка. В скута му почиваше купа с тиквена супа — единственото, което Михали му позволи да вземе от кухните — а в ръката си стискаше малка карта на Суркови проход. Другата му ръка леко почесваше главата на едно от кучетата му, а в отплата биваше близвана.
Фелдмаршалът съсредоточено разглеждаше картата. Бяха изминали три дена, откакто той бе изхвърлил херцог Никслаус в морето. Три дена траеше пътуването с кон (ако човек сменяше конете и не спеше) от Суркови проход — планинската долина, свързваща Адро и Кез — до Адопещ. Преди по-малко от час фелдмаршалът бе получил сведения, че армията на Кез се събира край Будфил: град, разположен в началото на прохода.
Никслаус и делегацията бяха пристигнали без действително намерение да преговарят, в качеството си на провокация, която да предостави повод за започването на войната. Още преди изпращането ѝ приготовленията за инвазия бяха започнали. Ала врагът щеше да се нуждае от сто хиляди войници, за да преодолее Суркови проход — по цялото протежение на долината бяха разположени оръдейни постове. Освен ако долината не беше същинската им цел.
Той остави картата и премести купата върху масичката. Кикот се отдръпна с леко ръмжене.
— Тихо — обърна се Тамас към кучето, докато вземаше по-голяма карта. Тази изобразяваше цял южен Адро.
В Южната планина се намираше единственият проход, достатъчно широк, за да позволи на цяла армия от Кез да нахлуе в разумно кратък период. Възможно ли беше това да е същинската им цел? Дали техните главнокомандващи щяха да решат, че по-тесният проход, охраняван от по-малобройни отбранители, е за предпочитане? Той погледна към дъното на морето, към ъгъла, докосващ единственото пристанище на Кез, разположено в Адморието. Инвазията по море също представляваше вариант, но малко вероятен в настоящия случай: кезианската флота в Адморието бе незначителна.
Тамас въздъхна, сгъна картата и отново се отпусна в креслото. И погледна към Хруш. Кучето отвърна на погледа му, наклонило глава настрани, разтворило челюсти в подобие на усмивка.
Защо ли Ипил толкова държеше на война? Кез разполагаше с петкратно повече войници от Адро, но това изчерпваше предимствата му. Адро можеше да се похвали с по-добра индустрия, по-опитни стратези, планинската стража. И с предимството на отбраняващия се.
— Трябва да започна да водя и Олем тук — обясни Тамас на кучето. — Мисля по-добре, когато споделям мислите си на глас.
Но пък тогава скривалището щеше да се умирише на цигари.
Той се приведе към масичката, за да опита от супата на Михали. За първи път фелдмаршалът вкусваше нещо подобно, млечисто с оттенък на тъмна захар.
От другия край на помещението, близо до вратата, се разнесе щракване. Коридорите, отвеждащи до скривалището, оформяха поредица от задънени проходи, тайни врати и капани, достатъчна да обърка и обезкуражи и най-решителния търсач. Точно по тази причина Тамас се изненада. Той нахлузи ботушите си, надигна се и се обърна към вратата, протегнал ръка, за да смълчи скимтенето на Хруш.
Сърцето му трепна при вида на създанието, което прекрачи прага. То беше човек — или поне някога бе представлявало човек. То носеше дълго, тъмно палто и цилиндър, макар че дори тези одеяния не съумяваха да скрият гърбицата и мощните крайници. Ако не беше неестествено високото чело, лицето му би изглеждало красиво. Веждите изчерпваха единственото окосмяване на въпросното лице; от двете му страни висеше сплъстена руса коса.