— Пазител — промърмори Тамас, сам изненадан от спокойствието в гласа си. Кезианските Привилегировани често използваха пазители за най-разнообразни възложения. Но тяхното създаване още преди стотици години бе имало единствена цел: да убиват барутни магове.
Тамас не носеше огнестрелно оръжие със себе си — значи му оставаше сабята, само че срещу пазител тя би била безполезна. Здравата беше сглупил да не вземе телохранителя със себе си, дори и в най-безопасното място в Адро.
Той опипа джобовете си. Никакви барутни заряди; нямаше я дори табакерата, заредена с барутни пури. Всичко това се намираше в куртката му, окачена край входа. Край пазителя.
Създанието внимателно огледа помещението, за да се увери в липсата на допълнително присъствие, преди да свали шапката си и да я окачи. Последваха я палтото, ризата и папийонката. Докато си сваляше обувките, пазителят се усмихна широко.
Под кожата му мускулите потрепваха сами, понякога спазматично. На някои места те се струпваха, на други не личаха, докато не се разместеха. Като змии в копринен чувал.
Пазителят напрегна гърчещите се мускули.
— Маг — каза той. Гласът му беше дълбок, плътен.
— Ама че широка усмивка — рече Тамас, вземайки колана с ножницата, за да изтегли сабята и отново да го захвърли. Кикот стоеше до него с оголени зъби и ръмжеше заплашително. Хруш намери прикритие зад едно канапе, откъдето започна да ръмжи към натрапника.
— Рядко получавам барутен маг тъй лесно — обясни пазителят. — Още по-малко известен. Най-често ми се налага да ям отрепките, които кабалистите изравят от провинцията.
Да ям? Тамас се отврати.
Пазителят отново се усмихна. Той разпери ръце сякаш се готвеше да прегърне Тамас с обезобразените крайници, които бяха достатъчно дълги, за да обгърнат дулото на мортира.
— Как ме намери? — попита Тамас. Той отстъпи от креслото, отпуснал сабята край себе си. Кикот се премести между двамата.
Споходен от представата как уродът разкъсва кучето му, фелдмаршалът нареди на Кикот да се отдръпне. Вълчакът го стори, макар и неохотно.
Пазителят поклати глава, все така усмихнат.
— Няма да рискувам да ти кажа. — Той започна да пука кокалчетата на огромната си ръка. — Но ще те оставя да умреш със знанието, че всеки от скъпоценните ти магове ще бъде проследен и разкъсан.
С тези думи създанието сведе глава с жеста на бик и се хвърли напред. Деляха ги тридесет крачки, но пазителят ги преодоля в рамките на мигове. В движение едната огромна ръка сграбчи табуретка и без никакво усилие я хвърли към Тамас.
Фелдмаршалът се приведе под полетялата мебел и отскочи встрани. Острието си той насочи към сърцето му. Едновременно с това месест пестник полетя към главата на Тамас и го накара да залитне.
Пазителят не му предостави възможност да се опомни. Той промени посоката си по привидно невъзможен начин и се хвърли право към жертвата си, без да обръща внимание на насоченото към гърдите му острие. Тамас го прониза с цялата си сила, преди да се хвърли встрани и да се претърколи.
От двете рани в гръдта на пазителя сълзеше кръв. Един от ударите трябваше да е засегнал дроб и стомаха; и въпреки това съществото гладно се усмихваше насреща му. Сърцата на пазителите бяха обгърнати от създадени с магия кости, а останалите им органи притежаваха необичайна издръжливост.
Изпратеният убиец се хвърли за пореден път. Тамас се отмести от пътя на разсичащ удар и успя да избегне посягащата към него ръка. Озовал се зад пазителя, фелдмаршалът заби острието на сабята си под мишницата му до дръжката.
Създанието започна да вие и отскочи, отнасяйки оръжието със себе си. Сърцето на Тамас биеше оглушително, ръцете му се тресяха.
Пазителят се гърчи още няколко мига, преди да затихне. Под огромното чело сините му очи бяха кървясали. Дясната му ръка висеше отпуснато; почти прикрила дръжката на сабята с мускулите си. Острието, три педи стомана, стърчеше от гърдите му. Създанието презрително погледна към оръжието. С лявата си ръка то го сграбчи и се опита да го изтръгне, но ъгълът не му позволи.
— Имаш нещо на гърдите — отбеляза Тамас, макар да не му бяха останали сили да се шегува. Дробовете му пламтяха от напрежението; мускулите го боляха. Погледът му се спря върху палтото в отсрещния край на стаята. Барутните заряди в джоба го зовяха.
Пазителят скочи неочаквано, с ожесточението на мятаща се риба. Тамас залитна назад, но без нужната бързина: пръстите на съществото го сграбчиха за ризата и го придърпаха в прегръдка. Фелдмаршалът се озова на сантиметър от острието на собствената си сабя, все още стърчаща от гърдите на пазителя. Върху бузата му се разля горещ, гневен дъх; задави го миризмата на жлъч.