Тамас зарови пръсти в очите му. Съществото нададе оглушителен рев; спазъмът на здравата му ръка притисна противника към стърчащото острие, преди да го захвърли.
Барутният маг се сблъска с канапе, на което се опря и успя да се надигне. Той се намираше по-близо до закачалката и се затича към нея.
— Кикот, убий!
Вълчакът се стрелна към пазителя — шестдесет килограма гневни зъби и мускули. Той избра да нападне откъм ранената ръка, хвърляйки се към гърлото. Пазителят успя да се извърти; наместо в гръкляна, челюстите на кучето се впиха в крайника му.
Достигнал закачалката, Тамас захвърли чуждите дрехи и грабна собствената си куртка. Табакерата му съдържаше шест пури, натъпкани с барут. Той отхапа крайчеца на една, изсипвайки съдържанието ѝ в устата си. Серистата горчивина обгори езика му; последва усещането за гадене, съпровождащо поглъщането на прекалено много барут. Той се олюля.
Остро изскимтяване го накара да се опомни по-бързо от очакваното. Кикот бе захвърлен на пода; задните му лапи бяха необичайно застинали; само с два крака той се опитваше да изпълзи далеч от пазителя, като скимтеше жално. Отчаянието в този звук разпали гнева на Тамас — барутният транс го обзе напълно.
С няколко неусетни крачки той прекоси разстоянието. Пазителят замахна със здравата си ръка; Тамас сграбчи пестника му и подпали една от мнимите пури, насочвайки силата на взрива. В ръката се строши кост.
Без да изпуска обезсиления крайник, фелдмаршалът започна да го извива. Пазителят бе принуден да се изправи, скривил уста в безшумен писък. Със свободната си ръка барутният маг хвана дръжката на сабята и започна да я размества. С рязко движение той изтегли оръжието и го захвърли на пода.
Създанието оголи зъби в налудна усмивка и отново се хвърли към Тамас: дори и в подобна агония то продължаваше да преследва целта си. Фелдмаршалът улови главата му с две ръце. Със силата на барутния транс той повдигна съществото и го стовари в мраморния под. Под сблъсъка на черепа плочките се разпукаха. Тамас подпали друга от фалшивите пури в джоба си и насочи енергията към мозъка на пазителя.
Лишено от живот, огромното туловище се отпусна.
Тамас залитна встрани. Виеше му се свят. Тялото му бе покрито с кръв, за чийто произход той не бе сигурен. Раната на гърдите му бе достатъчно дълбока, за да наложи шевове. Заради транса болката ѝ се усещаше съвсем смътно. Китките и ръцете го боляха; застаряващите кости бяха отвикнали от използването на подобна сила.
Той бавно си пое дъх; погледът му попадна на Кикот.
Вълчакът лежеше в края на един килим. Хруш изникна иззад скривалището си и с тихо скимтене се приближи към другаря си, побутвайки го с муцуна. Гърбът на Кикот бе изкривен; задните лапи стояха под неестествен ъгъл. Той отвори очи и жално погледна Тамас.
— Справи се добре, момче — тихо каза барутният маг. Той се отправи към вратата, но спря, когато Кикот се опита да го последва, влачейки лапи след себе си. Очите на Тамас пламнаха.
С Кикот на ръце му отне известно време да достигне до горните етажи. Той откри доктор Петрик да играе на карти с неколцина офицери на втория етаж. При появата на окървавения Тамас, понесъл кучето, всички се вторачиха в него.
Кикот бе положен на един от диваните. Петрик се зае да го преглежда; междувременно на прага се бяха струпали десетки войници. Нечии ругатни предизвикаха раздвижването им; миг след това в помещението изникна Олем. Той застина, когато зърна Тамас. Лицето на сержанта почервеня.
— Аз не оправдах доверието ви, фелдмаршале — промълви Олем, докато протягаше ръка към него, за да се увери, че командирът му наистина е жив.
— Вината не е твоя — отвърна Тамас. — Аз сам се отделих.
— Аз трябваше да стоя край вас. — Олем погледна към раненото куче. — Простете, сър. Кълна се в Крезимир, аз…
— Ти нямаш вина — решително повтори Тамас. — Но сега имам нужда от теб. Разпрати вестоносци; искам всички членове на съвета да се явят тук до час. Да летят, ако се наложи. Нека да дойдат в скривалището под палатата.
Доктор Петрик се приближи към тях.
— Нищо не мога да направя. Дори ветеринар не би могъл да му помогне.
— Разбирам. Благодаря, докторе.
Тамас взе пистолет от Олем и се приближи до кучето. И леко го помилва по главата.
— Ти си заслужи почивката, момче.
Нещо трепна в него, когато изстрелът отекна. Няколко минути той остана коленичил, без да обръща внимание на притичващите пазачи, привлечени от изстрела.