Тамас се надигна и се обърна към един войник.
— Намери ми чук и големи пирони.
Обратно в скривалището, фелдмаршалът изчакваше. И се взираше в осакатеното тяло на пазителя. Тези създания бяха силни и трудни за убиване, но просто беше невъзможно кезианците да не знаят, че Тамас лесно би успял да надвие едно от тях. Просто по лошо стечение на обстоятелствата появата на пазителя го беше заварила без барут.
Тогава каква беше целта на тази атака? Да посее недоверие сред близкото обкръжение на Тамас?
Ако това беше така, то планът им бе успял.
Един след друг останалите съзаклятници пристигаха. Тамас мълчаливо ги насочваше към столовете, подминавайки въпроси и възражения. Едва подир пристигането на всички той се изправи пред тях, скръстил ръце пред окървавената си риза. Пазителят бе прикован на стената зад него, алени капки от кръвта му се разпръскваха по плочите.
— Някой от вас ме е предал — рече Тамас. — И аз ще открия кой.
Той ги остави да разглеждат трупа на пазителя.
Адамат почувства нечия сянка върху раменете си. Чуждото присъствие го накара да остави чая си върху масата и да отпусне ръка върху бастуна си. Но в следващия миг той си спомни звука на приближавалите се ботуши. И отмести ръка.
— Фелдмаршале — поздрави той, без да се налага да се обръща.
Тамас хвърли вестник на масата му и се настани на срещуположния стол, правейки знак на един от сервитьорите.
— Как разбра, че съм аз?
— По звука и ритъма на стъпките — отвърна Адамат и отпи глътка чай. — Вие сте единственият военен, който е прибягвал до услугите ми от десет години насам.
— Можеше да е адютант, изпратен да те повика.
Инспекторът сви рамене.
— Както казах, всеки човек си има собствен ритъм. Вашият се разпознава лесно.
— Разбирам. Приемам, че възнаграждението, изплатено ти от Ондраус, е било достатъчно, за да погаси дълговете ти?
Адамат не се изненадваше, че Тамас е запознат с проблемите му. Изненадващ беше видът на фелдмаршала: видът на човек, влизал в юмручен бой. Освен това той излъчваше умора.
— Определено — каза Адамат. Заплащането наистина бе повече от богато за тази задача, но пак не беше достатъчно. Биха му трябвали още десетина подобни възнаграждения, за да плати на лорд Ветас. — Оценявам щедростта ви.
— Струваше си.
Тамас говореше тихо, извърнат към минувачите. След няколко мига мълчание той се обърна към събеседника си и от вътрешния си джоб извади плик, който остави върху вестника.
— Имам нова задача за теб.
Адамат стори всичко по силите си, за да скрие нетърпението си.
— Надявам се, че този път не става дума за последните думи на умиращи магьосници?
— Не. — Тамас благодари на сервитьора, донесъл чая му. Той го изпи на една голяма глътка, без да обръща внимание на горещината. Подир оставянето на чашата фелдмаршалът извади няколко монети от джоба си. По някаква причина той изсумтя презрително към вида им, преди да остави една върху масата. — Разбери кой се опитва да ме убие.
Той се надигна и напусна кафенето. А Адамат погледна към монетата. Върху нея бе изобразен силуетът на Тамас.
Инспекторът отмести плика, за да разгърне вестника. „Адопещенски ежедневник“.
Опит за покушение срещу фелдмаршал Тамас.
Той погледна към плика. Нуждаеше се от работата. Но в случая ставаше дума за нещо опасно. То даваше основание на лорд Ветас да изникне отново с намерението да изнудва Адамат. И поставяше самия Адамат — и близките му — сред целите на предателя. Той бе възнамерявал да пише на Фая да се върне в Адопещ… Това се отлагаше.
Той отвори плика. Вътре имаше чек за десет хиляди крана. И една малка бележка, която изпадна върху масата. Инспекторът успя да я грабне в последния момент.
„Само шестима други познават местонахождението на стаята, в която бе извършен опитът за покушение.“ Следваше списък с имена, съзаклятниците на Тамас. Докато четеше имената за втори път, той обърса потта от челото си. Оказваше се, че десет хиляди крана може да не са достатъчни за подобно възложение.
Бележката приключваше с лаконична препоръка. „Осигури си защита.“
Адамат прибра чека и бележката в джоба си. И реши, че е отпратил Сусмит прекалено рано.
Глава шестнадесета
— Сър, открихме кой е Михали.
Тамас повдигна очи от бюрото си. Като никога в кабинета му бе спокойно. Никакви наемници, съветници или секретари. Олем бе първият човек, когото той виждаше днес, макар че сержантът стоеше на пост точно отвъд вратата.