— Михали?
Олем припали цигара.
— Новият майстор готвач.
Тамас си спомни чинията тиквена супа върху бюрото. За съжаление празна. Тази гозба бе прилепчива като барут.
— Да, сетих се. Доста време ти отне…
— Седмицата беше натоварена.
— И това е така.
— Михали е на-барон на Моака — рече Олем. — По-известен е с професионалното си название: лорд на Златните майстори.
— Което означава?
— Златните майстори е названието на кулинарен институт, най-добрият в Деветте. Дипломиралите се от тези школи са търсени от най-заможните родове на четирите континента. Те готвят за крале.
— Ами техният лорд?
— Това е човекът, който е считан за най-даровит от съответното поколение кулинари.
— И той е в нашата кухня, приготвяйки храна за три полка?
— Тъй вярно, сър.
— Защо? — попита Тамас.
— Изглежда се крие.
Фелдмаршалът се вторачи в него.
— Крие се?
— Неотдавна той е избягал от Хасенбурската лудница.
Тамас се намести удобно.
— Какво е толкова смешно, сър? — осведоми се Олем.
Барутният маг започна да дъвче бузата си.
— Той казвал ли е на някого, че е превъплъщение на бог Адом?
— Тъй вярно. Точно по тази причина е бил отведен в лудницата.
— Това обяснява много неща — рече Тамас и погледна към бюрото си. Върху него почиваха молби от Адопещенското киноложко общество, документи за съюза на Рикар Тамблар и предложение за данъчно облагане на църквата. Все неща, с които не му се занимаваше сега. — Да вървим да поговорим с нашия майстор.
— Смятате ли, че това е разумно, сър? — попита Олем в коридора.
— Защо, той опасен ли е?
— Не и доколкото аз мога да преценя. Войниците го обожават. Никога не са получавали подобна храна. Пред нея останалите дажби не струват.
— Какво приготвя? Тиквена супа?
Олем се засмя.
— Спомняте ли си какво обядвахте вчера?
— Разбира се, че помня — отвърна Тамас. — Имаше девет блюда. Захаросана змиорка, пълнен съсел, задушено телешко, камара салата… Само веднъж през живота си бях ял толкова добре: на един от приемите, дадени от Мануч.
— Това беше обичайната порция, сър.
Олем се блъсна в гърба му, когато Тамас се закова на място.
— Искаш да кажеш, че всички ядат така?
— Тъй вярно.
— И ти ли?
— Тъй вярно.
— Цялата бригада?
Олем кимна.
— За няколко седмици той ще прахоса годишния бюджет за храна. — Тамас отново закрачи, този път по-енергично. — Ондраус ще си изскубе косите.
Сержантът го догони.
— Нищо подобно, сър. Обърнах се към един от секретарите. Михали изобщо не е докосвал този фонд.
— Тогава как плаща за цялата тази храна?
Телохранителят сви рамене.
За цялата палата отговаряше една кухня. Тя се намираше на приземния етаж и се простираше почти по цялото протежение на постройката. Край едната ѝ стена бяха разположени десетки пещи, чиито комини изчезваха в тавана — това оборудване бе необходимо за изхранването на хилядите секретари и благородници, които обичайно изпълваха сградата. В средата на кухнята бяха разположени широки маси, а отсрещната стена приютяваше шкафове и поставки с инструменти, съдове и подправки. Наденици, сушени билки и зеленчуци висяха от тавана, точно под светлината на прозорците.
Тамас трябваше да попие чело още в мига, в който влезе: горещината едва не го накара да се олюлее. Въпреки това той успя да се задържи на крака, отчасти насърчен от посрещналите го ухания — какао, канела, пресен хляб и месо.
— Добре ли сте, сър? — попита Олем.
Тамас го погледна.
Десетки помощник-готвачи се суетяха из помещението. Всички те бяха облечени по сходен начин — бяла престилка над черен панталон и някаква шапка. Някои от тях бяха смогнали да си позволят дрехи с по-високо качество, други носеха униформа, която изглеждаше като задигната от улицата. Но всички дрехи блестяха от чистота. Той забеляза и нещо друго: целият помощен персонал се състоеше от жени. По възраст и красота те варираха, но до една работеха с изключително съсредоточение. Никоя от тях не забелязваше появата на Тамас.
Главният готвач наблюдаваше работата. Тамас веднага разпозна мъжа, посетил го в деня на земетресението. Под погледа на фелдмаршала Михали поспря да посъветва нещо една от помощничките си и веднага се премести към следващата, където лично добави щипка подправки и предотврати прибавянето на прекалено много брашно към тестото. Всяка от помощничките работеше над определена задача, а майсторът прелиташе между тях с умението на главнокомандващ. Изглеждаше, че той е в течение на всичко.