Забелязал посетителите, Михали се усмихна и се отправи към вратата. Той спря само веднъж, за да демонстрира на една едра жена как да си служи със сатъра. След като отсече десет телешки ребра с прецизността на палач, той ѝ кимна, връчи ѝ отново сатъра и поднови пътя си.
— Добър ден, фелдмаршале — поздрави Михали. — Напрегнати бяха седмиците от последната ни среща.
При тези му думи Олем любопитно погледна Тамас.
— Щях да работя два пъти по-бързо, ако не обучавах новите помощници. — Михали свали шапката си и прокара ръкав по челото си. Върху дрехата остана петно. С притеснен вид майсторът обърса ръце в престилката си и обяви: — Боя се, че обядът ще закъснее с няколко минути.
Тамас отново огледа кухнята. Заради кипящата дейност беше трудно да се разбере приготвяното блюдо.
Той бе дошъл тук с намерението да задава въпроси, да разнищи мистерията с лудия майстор, ала думите му изчезнаха.
— Съмнявам се, че някой ще възрази — успя да изрече Тамас. Неочаквано стомахът му изкъркори. — Какво ще има за обяд?
— Саламандър с масло и къри и пай със зеленчуци. За вечеря ще има винено телешко. То много ще върви с подлютено вино. Разбира се, това са само основните ястия. Ще има и неща за избор.
— За всички?
— Разбира се. — Михали го изгледа изненадано. — Нима един секретар заслужава да се нахрани по-зле от един фелдмаршал? Или войникът не заслужава колкото счетоводителя?
Тамас се спогледа с Олем, опитвайки да си припомни целта на посещението си.
— Позволи ми да те разведа, фелдмаршале. — Михали се отдалечи, без да чака отговор. Когато Тамас го настигна, майсторът променяше силата на огъня под един супен казан, насочвайки потока на въздух. Той потопи пръст в супата и го облиза; сметнал за необходимо, от престилката си той измъкна нож и скилидка чесън, от която умело наряза. — Чух за опита за убийство.
Тамас спря. Той осъзна, че болката от раните и шевовете бе затихнала при влизането му в кухнята. Тя се долавяше съвсем смътно, както в барутен транс.
Майсторът продължаваше с тъжен глас:
— Не одобрявам нещата, които магьосниците причиняват на пазителите. Това е неестествено. Но се радвам, че си оцелял.
— Благодаря ти — бавно каза Тамас. Подозренията му към Михали отслабваха; един шпионин не би могъл да притежава подобен талант. — Дойдох да те попитам за престоя ти в лудницата.
Михали застина; вилицата с набучено парче зеленчуков пай остана да виси във въздуха. В следващия миг той се опомни и бързо довърши движението.
— Още пипер — обърна се той към една от помощничките. — И в следващата партида добави още десет картофа.
Майсторът забърза към следващата маса, принуждавайки Тамас отново да го догонва.
— Да — рече той, когато фелдмаршалът се изравни с него. — Аз наистина избягах. Хасенбур беше отвратително място.
— Как успя да избягаш?
Тримата бяха навлезли в участък от кухнята, където нямаше помощници. Сякаш съществуваше някаква невидима граница. Тук горещината и димът не бяха толкова силни, дори звуците бяха приглушени. Тамас трябваше да погледне през рамо, за да се увери, че все още се намира в същото помещение. Зад него продължаваше да кипи същото оживление.
— Те ми позволяха да работя в кухнята, когато не бивах лекуван. — Михали потръпна при спомена, породен от последната дума. — Казваха, че готвя за персонала, но аз разбрах, че те изпращат гозбите ми на местните благородници и припечелват отлично. Затова се скрих в една торта и бях изпратен с нея.
— Шегуваш се — каза Олем. Той беше захапал незапалена цигара и гледаше към една пещ.
Майсторът сви рамене.
— Тортата беше огромна.
Тамас го изчакваше да продължи, да разкрие същинския си начин на бягство, но Михали мълчеше. Тази част от кухнята, почти половината помещение, съдържаше същото количество котли и пещи, но беше ясно, че Михали е единственият, който се грижи за тях.
Точно в момента той се протягаше, за да откачи огромен казан. Съдът сигурно тежеше поне колкото Тамас, но Михали с лекота го взе и го постави над огъня. Той провери температурата и се отправи към шиша в ъгъла.
Тамас понечи да го последва, но спря край току-що поставения котел, защото от него се издигаше пара. Фелдмаршалът надникна вътре. Казанът бе пълен с гъста яхния от картофи, моркови, царевица и телешко.
— Този съд не беше ли празен? — тихо се обърна той към Олем.
Телохранителят се навъси.
— Така беше.