Двамата се огледаха за празен съд, но не намериха: всички казани в тази част на кухнята бяха пълни. Тамас вече не се чувстваше толкова гладен, но беше по-смутен.
Михали все още стоеше край шиша, на който се печеше огромен къс говеждо. Майсторът тъкмо изливаше някакъв дресинг отгоре му. Стомахът на Тамас отново започне да стърже, разнеслите се ухания прогониха неспокойството му.
— Казвал ли си и на други, че си самият бог Адом? — попита фелдмаршалът. Той напрегнато наблюдаваше лицето на Михали, дирейки признаци на лудост. Нямаше съмнение, че този човек е кулинарен маестро. Но Тамас бе чувал, че геният и лудостта съжителстват.
От ученическите си уроци по теология барутният маг си спомняше, че Адом е покровителят на Адро. Той беше брат на Крезимир, но църковната доктрина не го признаваше за бог, а само за светец.
Михали забоде ножа си в месото и проследи с поглед капките мазнина, които с бълбукане избиха на повърхността, за да се стекат към жаравата. Веждите му отново се смръщиха.
— Моите близки ме изпратиха там — тихо каза той. — Братята и братовчедите ми. Аз съм незаконен син. Майка ми беше розвеланска красавица, която баща ми обичаше повече от съпругата си. По тази причина братята ми ме мразеха още от малък. Татко ме защитаваше и насърчаваше талантите ми. Противно на обичая, той ме избра за свой наследник. — Той отново промуши месото. — Братята ми ме изпратиха в лудницата в деня, когато той умря. Дори не можах да присъствам на погребението му. Моята божественост просто им послужи за предлог.
Михали сепнато се изправи.
— Хляб трябва — промърмори той. — Най-малко още петдесет самуна. Тези момичета не работят достатъчно бързо.
Майсторът се приближи към масите в средата на помещението. Влажни кърпи покриваха тесто. С една ръка той отметна покривалото, а с другата провери тестото.
— Втасало е отлично — каза той на себе си със занесена усмивка. И започна да разкъсва тестото на отделни буци. Ръцете му се движеха с удивителна бързина. По два хляба едновременно се озоваваха върху лопатата за хляб и биваха поставяни в загрятата пещ. Докато тестото не изчезна.
Когато и последните хлябове бяха поставени, Михали се зае да изважда първите. Самуните бяха златистокафяви, напълно опечени, макар да се бяха озовали в пещта само преди около минута. Фелдмаршалът присви очи и започна да брои.
— Значи не ми се привижда — рече Тамас, привеждайки се към Олем.
Телохранителят потвърди.
— Той постави много по-малко хлябове. — Сержантът допря два пръста и ги докосна първо до челото, а после до гърдите си. — В името на Крезимир. Някога чували ли сте за магия, която създава от нищо нещо?
— Не. Но пък през последните дни виждам много нови неща.
Извадил и последните хлябове, Михали се обърна към Тамас и Олем.
— От лудницата изпратиха хора за мен. По-скоро бих избягал отвъд Фатраста, за да готвя на диваците, отколкото да се върна в Хасенбур.
Тамас отдели очи от самуните. Той погледна към опеченото месо и към казана със супа, празен преди няма и десет минути. Кимвайки, фелдмаршалът бавно се отдръпна заедно с Олем.
— Той е Чудак — каза Олем. — Това е единственото обяснение. Чувал съм за чудатости, които били по-силни и от магията на Привилегированите. Неговата чудатост трябва да е свързана с храната.
— Трето око? — попита Тамас.
Олем кимна.
— Току-що проверих. Той има сиянието на Чудак.
— Във всеки случай той не е бог — каза Тамас. — Но си мисли, че е. И има силна чудатост. Неговата храна повдигна духа на половината армия. Какво да правя с него?
Глава седемнадесета
— Търся Привилегирования Борбадор.
Таниел стоеше на прага на кръчма. Помещението бе голямо и много старо. Някога половината покрив бе пропаднал и бе поправен зле.
Пивницата се наричаше „Виещото вендиго“. Името си бе получило от начина, по който вятърът свистеше сред покрива му. В момента този звук се чуваше ясно, защото всички разговори бяха затихнали.
Над петдесет чифта очи се взираха в него. Таниел беше сам, оставил Жулин и Ка-поел да чакат отвън.
Долу можеше и да е пролет, но крепостта Рамензид все още се намираше в обятията на зимата.
— И защо един барутен маг се интересува от нашия Привилегирован?
„От нашия Привилегирован.“ Тази реплика не му харесваше. Явно Бо се беше сприятелил с тукашните отрепки. Бивши престъпници, бедните и отчаяните — това бяха хората, изграждащи планинската стража. Те не се доверяваха лесно, а на посетителите се радваха толкова, колкото в града биха се радвали на епидемия. Те бяха най-коравите бойци във всичките Девет държави.