— Или смята, че може да те убие първи.
— Познавам Бо. Означава, че ми има доверие. — Той въздъхна. — За негово нещастие.
— Ще ни трябват припаси и оборудване — рече жената. — И зимни дрехи.
— Ти няма да дойдеш.
— Моля? — Тя се вторачи в него.
— Заради тебе на няколко пъти едва се разминавам със смъртта.
— И смееш…
— Млъкни. Ще продължим двамата с Пола. Двамата ще свършим работата и ще се върнем обратно. Тихо и спокойно. Ако вземем и теб, ти ще започнеш да запращаш магии и не само цялата планинска стража ще разбере какво правим, но и ще се окажем затрупани от лавина.
Жулин го изгледа презрително.
— Съмнявам се, че ще успееш да се справиш. Ти си слаб. Няма да успееш да дръпнеш спусъка.
— Убиването на Привилегировани е моята специалност. — Таниел вдъхна малко барут, колкото да успокои нервите си. Подир миг колебание той вдъхна отново. — Бо представлява опасност. С опасностите аз зная как да се оправям. Сега върви да си намериш стая. Има и друга причина да настоявам да останеш тук. Ако Бо успее да ме изненада или да се измъкне, искам да има резервен вариант. В такъв случай го убий веднага. Ще се справиш ли?
Ръцете на Жулин трепереха. Личеше, че тя изгаря от желание да се нахвърли върху Таниел и да разкъса гърлото му със зъби. Ако не беше барутният транс, Таниел вероятно би се смутил от подобна гледка. Но в момента му беше все едно.
— Попитах те нещо. Ще се справиш ли?
Жулин рязко се извърна и започна да се отдалечава.
— Ще приема това за потвърждение.
От кръчмата изникна Фесник, нахлузващ дълго до коленете палто от еленова кожа. Следваше го един от най-едрите мъже, които Таниел някога бе виждал. Непознатият носеше дебели кожени дрехи, попили миризмата на пот и бира. Залитащ, той се подпря на стената и заяви:
— Аз съм Гаврил.
— Прекрасно — заяви оглеждащият го Таниел.
Таниел поспря да загърне лицето си по-плътно срещу мраза. Той сведе ниско глава, макар Гаврил да беше предупредил, че подобно крачене е опасно — човек винаги трябваше да оглежда снега пред себе си, за да не се натъкне на някоя хлътнатина или пропаст.
Но Таниел не изпитваше страх от подобно пропадане. Натрупвалият се мраз не беше оставил място за други усещания. На три хиляди метра под него фермерите разораваха нивите си сред напредващата пролет. След още няколко седмици в Адморието щеше да може да се плува. А ето че Таниел се намираше край върха на една от най-високите планини в Деветте държави (а според някои — и на света), с прикрепени към ботушите снегоходки, въоръжен с пушка и пистолети, които най-вероятно нямаше да успеят да произведат изстрел, поел да убие най-добрия си приятел и воден от пияница.
Към Гаврил го свързваше дебело въже. Тъй като в момента вятърът бе утихнал и не развяваше снежни парцали, Таниел можеше да види и самия водач на десетина крачки пред себе си.
Изкачването беше стръмно, но поносимо стръмно — все пак под целия този сняг се криеше път. Гаврил твърдеше, че през лятото този път бил оживен.
Тук властваше почти неспирен вятър, който разместваше слоевете натрупан сняг. А Таниел можеше да се закълне, че воят, с който вихрите запращат мраз в лицето му, прилича на детски смях. Планината определено беше противно място.
Към него бе привързано друго въже, отвеждащо до борещата се със снегоходките си Ка-поел; зад нея вървеше нисък мъж на име Дардън. Въпросният възрастен деливец бе настоял да ги придружи, за да посети свой братовчед в манастира. Таниел се съмняваше в думите му. Може би това беше друг от приятелите на Бо?
Гаврил беше от хората, които пиенето развеселява; той прояви изненадващ интерес към пътуването им и ги поведе часове подир появата им. Първият ден той се люлееше на снегоходките си, но още на втория бе изтрезнял.
Таниел поспря за момент, за да провери пистолета си. Затворът бе замръзнал, задръстен с лед, но барутът все още изглеждаше сух, куршумът стоеше фиксиран. За един Отличник това беше единственото, което имаше значение. Той можеше и сам да създаде искра, за да изстреля куршума. Проблемът беше друг…
Той отново погледна Гаврил. Дали водачът нямаше да му създаде проблеми след застрелването на Бо? Ами монасите? Таниел провери втория си пистолет. Щеше ли да успее да слезе сам, без Гаврил, ако се стигнеше до това?
По времето, когато четиримата оставиха зад себе си най-ветровития участък, барутният маг бе престанал да чувства краката си. Виелицата утихна, появиха се лъчите на слънцето, които едва не го ослепиха. И пътеката се изправи — под краката си Таниел можеше да види земята. И то не просто прокарана пъртина, а истинска пръст. Някой бе разчиствал наскоро.