При опита си за усмивка барутният маг установи, че и лицето му е замръзнало.
— Как сме?
Гласът на Гаврил го откъсна от мислите му. Приятно беше отново да чуеш човешка реч без фона на виещия вятър и подигравателния кикот на планината. Особено след три дни и половина.
Таниел осъзна, че през цялото досегашно пътуване те не са разменили и дума, дори по време на нощувките (когато четиримата се притискаха един до друг в Гавриловата палатка).
— Дофре — изфъфли той, спирайки край едрия планинец. Двамата зачакаха Ка-поел и Дардън да ги настигнат. Таниел затвори очи и се опита да разпусне устата си. — Добре. Оше… още колко остава?
— Там е мястото. — Гаврил посочи нагоре.
Таниел заслони очи, но и това не му помогна.
— Нищо не виждам. Слънцето блести прекалено силно. Ти как успяваш?
— След толкова години на планината не ми трябва да го видя, за да зная, че е там. Ние сме точно под него.
Приближилият се Дардън разтегли в усмивка напуканите си устни. Той беше дребен и възрастен колкото Тамас.
— Почти стигнахме — потвърди тъмнокожият. Таниел с раздразнение забеляза, че мъжът не е задъхан.
Барутният маг доближи кутията си до едната ноздра и вдъхна направо, след което внимателно я прибра обратно. Приливът на транса го замая за момент, след това дишането му се успокои, а мускулите му се отпуснаха.
Останалата част от пътя до манастира четиримата преодоляха без снегоходки. Нагоре пътеката се стесняваше. От лявата им страна се издигаше стръмен склон, над който се намираше манастирът. А от дясната страна се виждаше единствено бяло небе — склонът изглеждаше бездънен. Когато навлязоха в сянката на постройката, Таниел можа да погледне нагоре и да я разгледа.
Новин ръб изглеждаше като част от планината. Манастирът бе изграден от същата сивкава скала, а някои части от него бяха изсечени направо в планината. Той запречваше пътеката — по-точно пътеката спираше пред прага на манастира. Сградата се издигаше на близо тридесет метра височина. От дясната страна постройката стърчеше над пропастта. Как ли монасите се примиряваха с мисълта, че се намират на хиляди метри над нищото?
Самият манастир притежаваше сдържан вид — никакви украшения не покриваха каменните блокове, арките на вратите и прозорците бяха заоблени на върха. Нямаше заострени кули и величествени фасади. Самото му разположение му придаваше великолепие — заради дързостта да се издигне над бездната.
Таниел пристъпи встрани от пътеката, все така загледан нагоре. Той осъзна това едва когато Гаврил рязко го сграбчи за дрехата. Още метър — и барутният маг щеше да е стъпил в пропастта.
Двукрилата врата се отвори със стърженето на несмазани панти. Таниел посегна към пистолета си, но осъзна, че пред него не стои Бо. Мъж и жена, и двамата колкото Таниел на ръст, почтително сведоха глави. Те определено бяха високи за жители на Нови. А кожата им имаше маслинен оттенък, смугла почти като тази на Дардън.
— Обикновено не посрещаме пилигрими по това време на годината — отбеляза мъжът, докато въвеждаше посетителите.
Таниел погледна към оръжията си, към дебелите дрехи и към катераческото оборудване на спътниците си. Веднага личеше, че четиримата не са поклонници.
— Дошъл съм да посетя Привилегирования Борбадор — тихо обясни Таниел. Въпреки това думите му бяха понесени от ехото на каменния проход: струваше му се, че той шепне в недрата на самата планина. — Къде бих могъл да го намеря?
Той искаше да приключи колкото се може по-бързо. Ако Бо заподозреше нещо…
Жената кимна бавно.
— Разбирам. В такъв случай се боя, че пътуването ви още не е приключило.
Таниел изруга и веднага след това се извини.
— Ще го намерите няколко километра по-нагоре. В една пещера — продължи монахинята.
— Сещам се за нея — рече Гаврил.
— Бо каза ли защо е дошъл тук?
И двамата свещенослужители поклатиха глави.
— Каза само, че имало вероятност някой да дойде да го търси — рече мъжът. — Той ни помоли да не спираме посетителите.
Бо определено очакваше някого. Нямаше как.
— Как се стига до тази пещера? — попита барутният маг.
— През манастира — обясни жената. — Това е единственият път нагоре през планината, дори и през лятото. Ние сме пазителите на Крезим Курга.
Сърцето на Таниел трепна.
— Той наистина съществува?
Монасите повдигнаха вежди.
— Свещеният град наистина е там горе? — продължаваше барутният маг.
— Руините му — отвърна мъжът. — Преди много време Нови повелил на хората си да пазят въздигнатите места в Деветте държави. Крезим Курга е изоставен отдавна, защитата на Крезимир е зачезнала, но въпреки това ние не сме изневерили на дълга, завещан ни от нашия светец.