Гаврил пристъпи до Таниел, а Дардън се приближи до свещенослужителите и заговори с тих глас. Барутният маг се опита да се вслуша; той успя да долови думите болен и братовчед, преди деливецът и мъжът да се отделят.
— Каква е тази защита на Крезимир? — попита Таниел.
Главата на Гаврил почти опираше в тавана.
— Богът създал могъща магия, благодарение на която никой — здрав или болен, млад или стар — да не се безпокои от височинната болест.
— Височинна болест?
— Тялото се измъчва високо в планината — рече Гаврил. — Дардън и аз сме свикнали. Иначе се ожаднява, потича кръв от носа, заболява глава, стомахът се свива. Разбира се, ти няма защо да се притесняваш.
— Няма? И защо?
Гаврил не отговори. Монахинята се приближи обратно към тях.
— Бихте ли искали да починете, преди да продължите?
Таниел знаеше, че трябва да отдъхне, само че не можеше да рискува да се разчуе за пристигането му.
— Не, благодаря ви.
— Изкачването не би трябвало да ви затрудни — каза тя, докато ги повеждаше. — Вече започнахме да разчистваме пътя към върха.
Четиримата подминаха множество коридори, навлизащи навътре в планината, и десетки килии, в които имаше монаси — и мъже, и жени. Пред една от тези стаи Таниел спря за момент. На пода ѝ седеше монах, приведен над кутия пъстроцветен пясък, и чертаеше с дълга, закривена пръчка. По коридорите не се срещаха много монаси, но от по-широките коридори долитаха гласове. Той не бе си представял, че Новин ръб е толкова голям. Или че в планината живеят толкова хора зиме.
Ка-поел се спираше пред всяка килия, усмихната досущ като любознателно дете. На няколко пъти се наложи Таниел да я повлича след себе си.
След дълго изкачване по каменни стълби на пътя им изникна друга двукрила врата — досущ като допусналата ги в манастира.
— Вратите ще бъдат залостени подир излизането ви — каза жената. — От тази страна на планината има… и други.
При тези ѝ думи Таниел се обърна към нея с намерението да попита, но жената вече се отдалечаваше обратно. Барутният маг остана с Гаврил и Ка-поел.
Едрият планинец сви рамене в отговор на пренасочения към него поглед.
— Монасите разказват странни истории за създания, които бродят из зимните месеци. Всяка следваща година те пускат поклонниците по-късно и по-късно. — Той отново сви рамене. — Аз самият никога не съм виждал нещо странно, най-много някой пещерен лъв. Тръгваме ли?
Таниел протегна ръка пред гърдите му.
— Нагоре продължавам сам. — Той се обърна към Ка-поел. — Искам да останеш тук.
Девойката се навъси.
— Искам да говоря с Бо насаме. Няма да ми отнеме дълго, а и монасите казаха, че пътят е разчистен.
Ка-поел повдигна пръст, сетне посочи с палец към себе си.
— Не — рече Таниел. — Ти оставаш тук, с Гаврил.
Гаврил дъвчеше бузата си.
— Наистина би било добре… — изръмжа той.
— Не — решително заяви Таниел и повдигна винтовката си. — За пещерните лъвове си имам това.
Планинецът беше този, който залости вратата след излизането му. Интересно дали той подозираше същинската цел на идването му? Но пък с пияниците човек можеше да се оправи лесно. Преди заминаване Таниел просто щеше да го почерпи…
Отвъд манастира пътеката отново се разширяваше, отмествайки на по-голямо разстояние края на пропастта. Стръмният склон от лявата страна постепенно се превръщаше в каменист, заснежен хълм. Пътят също бе поносим; снегоходки не бяха нужни.
Той забеляза пещерата много преди достигането ѝ. Съзирането ѝ беше лесно: входът беше огромен. Малко по-нагоре Таниел се натъкна на подходящ хълм. Той бе разположен съвсем малко по-високо от пътеката, между нея и пропастта.
Барутният маг се покатери внимателно и зае позиция в снега. Идеална позиция за един Отличник. От това място той можеше да види целия вход на пещерата, а преспите го скриваха.
Единственият недостатък на хълмчето бе разположението му непосредствено край бездната. Дъното ѝ можеше да се намира на хиляди метри…
Таниел се притисна към земята. Ако Бо го усетеше, само с едно движение на пръста си щеше да го запрати във въздуха и в пропастта.
Няколко минути той наблюдава неподвижно. Барутният транс му позволяваше да различава дребни подробности дори и от подобно разстояние. Входът се намираше почти право срещу него. До пещерата отвеждаше тънка пътека — от лявата ѝ страна се издигаше стръмен заледен склон, а от другата започваше бездната.