Личеше, че пещерата е обитавана: от входа се процеждаше тънка струя дим, издигаща се право към небето, а по пътеката личаха множество дири. Таниел разтвори третото си око, за да се убеди — Бо наистина беше там; пастелното му сияние потрепваше край запаления огън.
Барутният маг леко се отдръпна и започна да се приготвя.
Движенията му бяха методични; проверяващи всеки елемент с несъзнателната лекота на опита. Той почисти затвора и подсипа и провери дулото, преди да се приготви за изстрела. Със зъби разкъса фишека и зареди куршума и барута. Попадналите върху езика му прашинки задълбочиха транса. След като затъкна дулото, Таниел извади скицника си и го отвори на една от първите страници — Бо. Тази скица той бе направил по време на пътуването към Фатраста. Тя изобразяваше Бо гладко избръснат, с къса коса и месести бузи, подсмихнат. Магът потупа по образа с пръст и отново зае позиция.
Той остана там и когато слънцето отмина най-високата си точка и започна да се спуска на запад. Въздухът се проясни; ако погледнеше надясно, от мястото си Таниел можеше да види далечните поля и градове на Кез, разстлани на хоризонта пред залязващото слънце.
Чакането позволи на мислите му да блуждаят. Те, разбираемо, се насочиха към Влора. В началото на познанството им двамата бяха се измъквали от тренировки, за да наемат стая в някоя евтина гостилница. Тези спомени го накараха да се усмихне и развълнуваха сърцето му. Но вълнението не бе подходящо за дебненето на жертва.
При завръщането си от едно подобно бягство той бе заварил Тамас, който го бе уведомил, че ще го омъжи за Влора, когато двамата навършат пълнолетие. Така бе започнал годежът им.
Размислите върху тази тема довлякоха със себе си спомена за Влора в леглото с друг мъж. Ръцете му не спряха да треперят, докато не прогони тези образи. Той потърси успокоение в обективността на барутния транс. Дали я обичаше? Може би. Винаги беше се чувствал добре в присъствието ѝ. Но дали я обичаше истински?
Понякога му се струваше, че обичта представлява някаква непозната идея — нещо, съществуващо единствено в поемите. Влора беше първата жена от смъртта на майка му, към която той се бе привързал истински. Майка си помнеше смътно. Повечето от нещата, които знаеше за нея, бе научил впоследствие: тя била барутен маг, част от адранската аристокрация, макар да била родом от Кез по майчина линия. Била сурова жена, не по-малко сурова от Тамас, но Таниел помнеше, че тя е способна и на мекота. Макар че той бе отглеждан от гувернантка, майка му винаги бе присъствала в живота му.
След смъртта ѝ шестгодишният Таниел бе преминал през редица гувернантки, с които впоследствие подозираше, че Тамас е преспивал. А в един момент баща му беше престанал да наема нови слугини, явно наситен. Следващата жена, появила се в живота им, беше Влора.
Таниел ясно си спомняше съревноваването си с Бо. Това беше единственият път в живота му, когато бе успял да надделее над приятеля си в това отношение. Означаваше ли това, че тя е неговата единствена обич? Не. Това беше прекалено силно казано.
Изненадващо беше колко рядко мислеше за нея сега, седмици подир развалянето на годежа. Той притисна ръка към джоба си, където съхраняваше откъсната скица. Не, Таниел не я обичаше. Предателството ѝ го бе наранило, но най-вече защото бе засегнало гордостта му. А бракът им бе нещо, решено отдавна вместо тях. Още му беше странно да свикне с мисълта, че това предрешено събитие е отпаднало от бъдещето му.
Къде ли беше зачислена тя сега? Дали още беше част от щаба на Тамас? Баща му не беше сантиментален. Макар и разгневен заради пропадането на сватбата, той не би отпратил барутен маг с таланта на Влора.
Таниел осъзна, че е започнал да скърца със зъби. Не бил сантиментален. А ето че беше изпратил собствения си син да убие най-добрия си приятел. Защо? Може би като наказание, задето бе позволил на Розалия да си отиде? Или пък някакъв тест, за да провери лоялността му?
Не. Не ставаше дума за нито едно от тези неща. Всичко опираше до обикновена логика. Таниел беше най-добрият стрелец в армията, способен да снеме нечия шапка от пет километра във ветровит ден. Пак той беше способен да се приближи до Бо и да го наръга. Кога ли Тамас щеше да се научи, че целесъобразността не всякога е правилна? Та нали баща му сам бе показал това, хвърляйки Никслаус в морето?
Макар и нецелесъобразна, Таниел пак изпитваше гордост от тази постъпка на Тамас.
— Все някога ще излезеш по нужда — промърмори Таниел, когато чакането се проточи. Той си спомни едно подобно продължително причакване, на хълм край Кралския лес в Адопещ. Тогава той беше на четиринадесет. Бо беше открил мястото в реката, където кралицата и нейните прислужнички имаха навика да се къпят. Двамата бяха чакали почти цяло денонощие, преди жените да се появят. Бо беше въоръжен с далекоглед, а Таниел щеше да се осланя на рог барут и взора на барутния транс. Начинанието им беше рисковано — и двамата знаеха сериозния бой, който рискуваха да си навлекат, но се говореше, че кралицата е една от най-красивите жени в Деветте държави.