И наистина се оказа така. Чакането и рискът си струваха.
В пещерата имаше раздвижване. Бо изникна на входа и потърка ръце, извърнат по посока на пропастта, намираща се на няма и метър от него. Как височината не го замайваше?
Таниел си пое дъх и се приготви да стреля.
Бо се обърна, за да огледа склона, и свали кожената си шапка. Таниел се прицели към приятеля си от детинство. Косата му бе станала по-дълга, лицето му бе покрито с рядка брада. От последната им среща насам той определено беше отслабнал.
Сега Бо гледаше по протежение на пътя.
Таниел устоя на порива да се отдръпне. Бо гледаше право към него. Той заслони очи от слънцето и разсеяно намести ръкавиците си. Покриващите ги символи заблестяха под лъчите на слънцето.
Интересно дали приятелят му се бе обградил с въздушен щит? Въздухът бе най-силният елемент на Бо. И дали той знаеше, че Таниел е тук? Дали не изчакваше, развеселен, готов да атакува, когато барутният маг издадеше позицията си? Дали го наблюдаваше с третото си око?
Но Таниел не усещаше нито мистичния му взор, нито някакъв щит. Той започна да обира спусъка.
Бо остана там около минута, преди да влезе обратно.
Таниел тихо изруга. Защо не беше стрелял? Беше получил добра позиция…
Той въздъхна. Знаеше отговора.
— В ямите да се продъни — гласно рече той и се изправи, за да слезе от хълма и да продължи към пещерата.
И какво щеше да каже, когато стигнеше? Здравей, Бо, как си? Аз дойдох да те убия. Но ти не се тревожи, аз размислих. Надявам се, че се разбрахме.
Таниел събра мислите си и решителността си — или поне каквото беше останало от нея. Току-що беше се оказал принуден да избира между дълга и най-добрия си приятел. Дано избраното да го правеше истински приятел, защото го беше превърнало в лош войник.
След първата крачка по пътеката Таниел застина: Бо отново бе изникнал от пещерата. Деляха ги петдесетина крачки. Над рамото му Привилегированият ясно можеше да различи пушката. Дали щеше да го разпознае? Барутният маг се постара да отгърне лицето си и да се усмихне. И повдигна ръка в поздрав.
Бо присви очи. Таниел преглътна. Борбадор подръпна ръкавиците си. Белотата им се сливаше със снега — само златистите символи личаха.
Таниел понечи да изрече поздрав.
— Нито крачка напред — изкрещя Бо. — Остани на място!
Той отново намести ръкавиците си. Върху лицето му Таниел видя нещо, което не му допадна. Привилегированият знаеше защо Таниел е дошъл.
Бо повдигна ръце над главата си. Позата бе почти комична. Бо не беше едър, а хлътналите бузи и рядката брада го караха да изглежда като юноша. Но той бе започнал да диша напрегнато, очевидно в подготовка за някакво значително усилие.
И без да отваря третото си око, Таниел знаеше, че Бо се пресяга Отвъд. В реалността започна да се излива магия. Барутният маг стисна очи.
— Залегни, глупако! — изрева Бо.
Таниел рязко отвори очи. Нещо го блъсна в гърба и го запрати към една пряспа. Нещо голямо профуча край него. Нещо огромно, обвито в кожи. Гаврил?
Барутният маг застина. Не, не беше Гаврил, а пещерен лъв.
Името беше подвеждащо. Животното не приличаше на лъв. Задните му лапи напомняха котешки, но предните притежаваха огромни като сърпове нокти. То имаше напомняща тигрова глава над широка гръд и грива.
До този момент Таниел не бе виждал или чувал за планински лъв с подобна големина. Пред него някоя фатрастанска блатна мечка би изглеждала дребна.
Изправено на задните си лапи, съществото се стрелна към Бо.
Пръстите на Привилегирования продължаваха да разместват невидими струни. Сред грохота на гръм от небето се отдели мълния, врязвайки се в главата на лъва.
Макар че от гривата му се отдели дим, създанието продължи да напредва, вече на четири лапи.
Борбадор рязко замахна с едната си ръка. Ледът върху склона неочаквано се понесе в овладяна лавина, блъсвайки лъва. Ледените късове се разцепиха около създанието, но не успяха да спрат устрема му. Не го забави и запратеният към муцуната му огнен вятър.