Таниел отново си спомни сблъсъка с планинския лъв — с Жулин. В този момент барутният маг щеше да лежи размазан на дъното на пропастта, ако не беше изникналата от нищото скала, спряла падането му. Това беше дело или на Ка-поел, или на Бо. Той не попита. Не му се искаше да разчита на нечия друга защита. Пък и имаше вероятност Бо да си припише заслугата. Или пък обратното. Приятелят му беше непредсказуем.
— Тамас ме изпрати да те убия — каза Таниел.
— Аха.
Двамата не се погледнаха.
— Аз не го сторих.
— Да.
Гласът на Бо беше сух. Той стрелна Таниел с поглед, сетне се ухили.
— А трябваше ли?
Усмивката на Бо изчезна.
— Излиза, че той знае за повелята?
— Истина ли е?
— Да. — Бо изсумтя. — Това е част от членуването в кралската кабала. — Той леко докосна яката си. — Някой ден ще трябва да отмъстя за краля. Ще трябва да убия Тамас.
Изпод дрехата си той измъкна медальон. Украшението представляваше скъпоценен камък, обвит със сребро. Таниел си спомни, че е виждал подобни украшения и в труповете на кезианските Привилегировани. Дори диваците не посягаха да ги свалят.
— Това ли е? — попита Таниел.
— Демонски гранат. Отвратително нещо, не ти трябва да знаеш. Повелята да защитаваш — или отмъстиш — владетеля е обвързана с него. Дори и в този момент тя ме тегли към Адопещ. За момента усещането е слабо, но с течение на времето ще се усилва. Не съм сигурен за скоростта, с която това ще става. Но ако се противя прекалено дълго, повелята ще ме убие.
— И единственият начин да се отървеш от нея е да отмъстиш за краля.
Бо не каза нищо.
— Като убиеш баща ми.
Бо взе камък и рязко го хвърли в пропастта.
— Трябва да потърсим някакъв начин да те освободим — каза Таниел. Надяваше се, че е прозвучал уверено. — Привилегированите не биха се обвързали с нещо, от което не биха могли да се измъкнат. Просто става дума за поредната пазена зорко тайна. Може би някой от предеите знае.
Едва сега Таниел осъзна колко изнурен изглежда приятелят му. Изтощението от вчерашната битка още не беше напуснало лицето на Бо; кожата му притежаваше бръчките на четиридесет години по-възрастен.
— И ние ще я открием — продължи барутният маг. — Ще те освободим. Кълна се.
Бо уморено се засмя.
— Заради теб очите ми ще смъдят всеки ден. Ела. — Той се надигна и се протегна. — Трябва да видим дали сме убили кучката.
Глава двадесета
Салонът на дома Винцеслав беше просторен, с тухлени стени и гранитно огнище, през което спокойно можеха да минат чифт волове. Адамат любезно бе отклонил поканата на иконома и бе останал прав, разглеждайки стаята, докато очаква господарката на дома да се появи. Из помещението висяха няколко портрета на лейди Винцеслав, заедно с портрети на покойния ѝ съпруг (Хенри) и един семеен портрет с четирите им деца. Тази, последната картина, най-вероятно бе нарисувана преди пет години, малко преди смъртта на стария херцог. Децата бяха изпратени в интернати или в провинцията — това показваха проучванията на Адамат.
Инспекторът не пропускаше да огледа пода, стените и вратите. За финансовото състояние на адранските благородници можеше да се разбере много само по състоянието на техния дом. Когато парите не достигаха, поддържането и ремонтите отиваха на заден план заради недостигащата прислуга.
Но в този дом всичко блестеше от чистота. Дървото и месингът бяха излъскани, паркетът бе почти нов, никъде не се виждаше прах. Дори и след смъртта на лорд Винцеслав наемниците се справяха добре. Те се бяха сражавали във Фатраста срещу кезианците, в Гурла на страната на бруданианците — и навсякъде, където колонистите от Деветте бяха способни да си позволят услугите им.
Адамат трябваше да си напомни, че лорд Винцеслав не беше единственият, отговорен за Крилете на Адом. Съпругата му притежаваше остър ум, който по нищо не отстъпваше на повечето генерали; приживе той редовно се бе осланял на съвета ѝ. Хенри Винцеслав щеше да бъде помнен като умен човек, умеещ да се оправя с думите и с другите хора. Съпругата му беше практична и проницателна, свикнала да планира в мащаб.
Дочутите откъм коридора гласове го накараха да се обърне към вратата и да приглади дрехата си. В салона влязоха трима мъже и една жена, облечени в бели униформи и златни шарфове. Четиримата бригадни генерали бяха последвани от самата лейди Винцеслав. Тя носеше рокля за езда от морава вълна — с висока и затворена яка въпреки горещината — и шал от сходна материя. Токовете на ботушите ѝ потракваха по дъските.