Елиз просто се взираше в него и той се почувства като идиот.
Та тя караше докторантура по психология, по дяволите. Какво разбираше той!
— Или пък не — смотолеви. — Нямам представа какво говоря…
Елиз го прекъсна с целувка.
— Господи, толкова си умен.
— Така ли? Искам да кажа… да, същински Айнщайн. Все тая.
Тя се засмя.
— Не, наистина. Абсолютно си прав. Просто никога не съм се замисляла за това по този начин.
В продължение на един дълъг миг Акс просто се взира в нея. Докато тя не го попита:
— Защо ме гледаш така?
Акс я целуна, но после се дръпна назад.
— Май трябва да си вървиш.
— Мисля, че си прав. Ако ще прекарам деня с теб, искам да бъде честно. А това няма как да се случи по телефона с баща ми. И не само защото оставих проследяващия си телефон вкъщи.
— Ако те изхвърли от дома, можеш да отседнеш при мен. И се шегувам само наполовина.
— Толкова си мил.
Пръхтенето, изтръгнало се от него, беше грозен звук, нещо, което би искал да потисне, но не беше успял. И, да, тя се разсмя, което го накара да не го мрази чак толкова.
После обаче тя се надигна и за съжаление, се залови да се облича. Когато беше готова, коленичи и придърпа едно от одеялата над голотата му.
— Сигурен ли си, че ще бъдеш добре сам тук? Тревожа се.
— Щом онова, което направихме току-що, не ме уби, мога да ти гарантирам, че ще изкарам до залез-слънце.
— Говоря сериозно.
— Добре съм, наистина.
Тя го целуна, а после отиде до огъня и го подкладе.
— Не е нужно да го правиш.
— Твърде късно. — Тя му се усмихна през рамо, докато наместваше дървата, които беше сложила току-що. — Знаеш ли какво правя в момента?
— Изглеждаш по-изпепеляващо, отколкото онова, което се случва в огнището?
— Опитвам се да не попитам кога ще те видя отново.
— Отговорът е съвсем лесен. Утре в четири сутринта.
— Това среща ли е?
— И още как. — Акс пъхна една стара възглавница от диван под главата си. — Обади ми се, когато се прибереш, окей?
— Разбира се. Къде ти е телефонът?
— О, мамка му. Нямам представа. Вероятно в тренировъчния център заедно с това, което остана от дрехите ми. А нямам стационарен телефон.
— Е, аз ще се оправя. Мога да се грижа за себе си.
— Върви — каза той. — За да съм сигурен, че си в безопасност, преди да е изгряло слънцето.
Елиз кимна и си тръгна, затваряйки тихичко вратата след себе си.
Останал сам, Акс си помисли: Господи, къщата е толкова празна.
34
На следващата вечер, докато се обличаше, за да се види с Пейтън, Елиз не мислеше за никой от двамата си братовчеди, а за Акс. Тревожеше се как е прекарал деня. Как са раните му. Дали бе оставил огъня да угасне и се бе превърнал в ледена висулка.
Трябваше да оправи отоплението в къщурката си. Времето щеше да се влоши още повече, преди да се оправи. Някъде през май.
Проблемът бе, че ѝ се струваше малко нахално просто да цъфне у тях с едно Хей, исках само да видя дали все още дишаш! Освен това по време на сексуалния им маратон беше споменал, че ще му махат шевовете в клиниката, а несъмнено, ако не отидеше, някой щеше да дойде да го потърси.
Нали?
— По дяволите — каза, докато излизаше от стаята заедно с телефона си и проследяващата програма.
Беше пропуснала Първото хранене. Просто не би могла да седи между баща си и чичо си и да води празен разговор не само заради онова, което беше направила с Акс, но и след това, което беше видяла у леля си предишната нощ. Дори с всичките си познания по психология не можеше да потисне толкова много емоции.
Може би беше достойна дъщеря на баща си и не искаше да споделя.
На първия етаж почука на затворената врата на баща си и когато чу гласа му, отвори и пристъпи в кабинета. Баща ѝ седеше зад бюрото, облечен в костюм и изглеждаше като модел от реклама за цигари.
Някъде от 1942 година.
— Добър вечер, татко.
Той вдигна очи от документите си.
— О, здравей, миличка.