— Татко, отивам да се видя с Пейтън. Баща му и майка му ще бъдат там. Искаме да обсъдим партито за рождения ден на Парадайз. Той наближава и двамата ще организираме малко събиране в нейна чест у тях.
За първи път от толкова време насам Феликс се усмихна. Усмихна се наистина. Дотам, че дори остави златната си писалка върху попивателната.
— О, миличка, смятам, че това е чудесно. Просто великолепно.
— Знаех си, че ще останеш доволен. — Трябваше да положи усилие, за да не допусне в гласа ѝ да се промъкне укор. — Не знам колко време ще отнеме.
— Изкарай си приятно. Ще се видим на зазоряване.
— Да, татко.
И като се поклони леко, тя излезе, гърдите ѝ бяха свити от болка, защото би дала всичко баща ѝ да се отнасяше така към обучението, работата, истинските ѝ планове. Ала не, той се радваше, че тя организира парти.
Каза си, че просто е такъв, че поколението му е такова, че не познава нищо друго.
Ала болеше да бъде подценявана по този начин.
Когато излезе навън, осъзна, че си е забравила палтото, ала то нямаше значение. Затвори очи и се махна от имението, понасяйки се на вълна от облекчение през студения въздух.
Имението на Пейтън не беше далече и бе също толкова великолепно, колкото онова, в което живееше тя, макар и в различен стил. Това на баща му беше в стила на Тюдорите, с цял куп ъгли, куполи и интересни стаи… не че тя познаваше мястото особено добре.
Когато стигна до входната врата, ѝ отвори иконом, облечен в същата униформа като догените у дома ѝ.
— Добре дошла, господарке. Господарят Пейтън си е в стаята. Помоли да го изчакате в библиотеката.
— Разбира се.
Елиз го последва в огромна стая, пълна с подвързани в кожа книги, тежки, средновековни мебели и масивни месингови полилеи.
С изобилието от гоблени и картини с маслени бои, както и с начина, по който стъпките отекваха по сивия каменен под, мястото бе като излязло от „Хари Потър“, само че без совите и магическите пръчки.
Как някой можеше да се чувства у дома си тук, бе загадка, но разбира се, за глимерата външните впечатления бяха по-важни от удобството. А това място определено беше впечатляващо.
— Ще желаете ли нещо за пиене? — попита икономът.
— Не, благодаря.
— За мен е удоволствие. — Той се поклони ниско и излезе заднешком. — Господарят няма да се бави.
Преди Елиз да успее да си намери местенце за сядане, телефонът ѝ иззвъня и тя вдигна с гримаса.
— Пейтън? На долния етаж съм. Какво? А… да, не, няма нищо. Не ме е грижа… Разбира се. Къде…? Окей, добре.
Затвори и отиде до друга дъбова врата. Пое по коридорите в задната част на къщата, откри килера, взе пакета царевичен чипс, за който братовчед ѝ я беше помолил, и забърза към втория етаж по стълбището за прислугата. След като се вмъкна в някакво перално помещение, докато една камериерка отмине, тя изтича по…
Пейтън стоеше на вратата на стаята си, подпрял една ръка на касата, докато ѝ махаше с другата.
— Здрасти!
Беше без тениска, по сатенено долнище на пижама и имаше умствената функция на микровълнова печка.
Страхотно. Точно от каквото имаше нужда, по дяволите.
— Пейтън — рече Елиз, когато се приближи до него. — Точно колко си пиян?
— Страшно много. И друсан. И чакай, мисля, че взех малко кокаин преди около два часа. Но действието му, общо взето, отмина.
— Е, ето ти доставката на натрий. — Тя му подаде пакета и го изгледа сърдито. — А аз се прибирам.
— Нищо такова няма да направиш. С теб ще си поговорим.
— И как точно ще стане това? Толкова заваляш думите, че съм почти сигурна, че говориш на френски. Или е италиански?
— По-вероятно е да ти излея всичко, което знам, ако съм пиян.
— Имаш предвид да разлееш онова, което пиеш. От чашата си.
— Хайде де, Елиз. Съжали ме. Да не мислиш, че ще ми бъде лесно?
Елиз поклати глава и скръсти ръце. После обаче изруга и го заобиколи, за да влезе в стаята му.
— Не е нужно да си пиян, за да говориш за каквото и да било.
— Това и пакет чипс ще ти спечели обяд.
— Какво, по дяволите, означава това?
— Нямам представа — измърмори Пейтън, докато затваряше вратата.
Стаята му сякаш беше с размерите на футболен стадион, с част за сядане, в която имаше дивани и столове като в дневна, телевизор с размерите на киноекран и огромно — кръгло — легло. Декорът беше издържан в стил „Грей Гус“ — навсякъде се търкаляха бутилки от водка. Празни… А, не, там, до отворената баня, имаше осем чисто новички, неотворени шишета.
И разбира се, джакузи с размерите на олимпийски басейн, помисли си Елиз, докато надничаше в мраморните му дълбини. Кой да предположи, че изобщо ги произвеждаха толкова големи?