— Ще ми направиш ли една услуга? Искаш ли да си облечеш тениска? — попита тя, когато отново се обърна към него.
Пейтън се беше изтегнал върху леглото, кръстосал крака в глезените. Премрежените му очи можеха да накарат сърцето на всяка жена да се разтупти. Всяка жена, която не познаваше Акс.
Не е била с Акс.
Нямаше отново да бъде с него много скоро.
Нищо не можеше да се сравнява с нейния татуиран мъж.
— Искаш ли да се присъединиш към мен? — провлачи Пейтън, описвайки кръг с ръка върху завивката с монограм.
Възглавниците му също имаха монограм, както и балдахинът, който висеше от един златен венец на високия таван.
Разбира се, в това великолепие нямаше нищо чудно. Той беше нещо като принц, чистокръвният син на едно от Първите семейства, наследник на огромно състояние, един от най-желаните ергени на расата.
Освен това беше и привлекателен с русата си коса и сините си очи, излезли сякаш от някоя фантазия.
— Да не би да ми отказваш? Не съм свикнал да ми отказват.
— Мога да го повярвам.
За миг се възцари мълчание.
— Е, телохранителят ти обади ли ти се, за да се изфука какво стори снощи?
— Не, не е и ще ти направя услуга, като ти кажа да си затваряш устата за него. Ако нямаш да кажеш нищо хубаво, не искам да го чуя.
— Нищо ли не спомена? Трудно ми е да го повярвам.
Елиз се намръщи. Нямаше никакво желание да си играе на криеница за информация с един пиян, но ако ставаше дума за Акс?
— Е, какво е направил?
— Спаси живота на един брат.
— Какво?
— Съвсем сам. — Пейтън зарея поглед към телевизора насреща и футболния мач, който даваха. — Истински герой от плът и кръв. Братът Рейдж буквално нямаше да е жив днес, ако Акс, дори след като бе прострелян, не бе успял да спре ножа с тялото си, предназначен за брата, докато на гърба му имало лесър, който го налагал със стоманен камшик.
Светът се завъртя около Елиз и тя протегна ръка, за да не падне. Когато не откри нищо, на което да се опре, отиде, препъвайки се, до великанското легло и приседна на ръба.
— Беше невероятно — каза Пейтън тихо, а погледът му стана далечен. — Видях го с очите си. Бяхме разпределени на различни улици, но изведнъж навсякъде загъмжа от убийци. Аз последвах моя до уличката, където Акс се биеше, тъкмо когато го намушкваха. Помислих си, наистина си помислих, че е мъртъв.
— Той изобщо не го спомена — прошепна Елиз.
Пейтън взе кана, пълна с лед и нещо газирано, от нощното шкафче и изпи поне една четвърт от нея.
— Никога не съм правил нещо, което дори бегло да наподобява на това. — Той отпи още една голяма глътка. — Може би е правилният мъж за работата ти.
— Той се държи… — Елиз се изкашля. — Съвършено професионално. Ти беше ли ранен снощи?
— Не. Никой друг не пострада сериозно. Сякаш Акс получи всички наранявания вместо нас.
Двамата замълчаха, докато насреща им футболният мач си течеше, а човеците по трибуните бяха облечени в синьо-оранжево и бяло-червено.
— Какво е това? — попита Елиз вцепенено. — По телевизора?
— Айрънбоул отпреди няколко години. „Обърн“ срещу „Алабама“. „Обърн“ печели с бекрън от сто и девет ярда. Боен орел!
— Какво означава това?
— Нямам представа. Такава е бойната песен на „Обърн“. Нашият ветеринар, който е човек, е ходил на училище там. Ето защо съм от техния отбор, още отпреди двайсет години. Нали знаеш, по навик.
Пейтън довърши питието си, а после добави:
— Не мога да повярвам, че Акс не ти е казал.
— Не мисля, че е от тези, които се фукат.
Пейтън се засмя.
— Да, не мисля, че го е грижа за каквото и да било. — А после изведнъж стана сериозен. — Е, значи, искаш да знаеш за Алишън, така ли?
— Да.
— Окей — каза той след един дълъг миг. — Ще ти разкажа всичко.
Не беше ядрена физика.
Приведен към огледалото над мивката в банята си, Акс избърса стъклото от парата от душа и взе ножичката за нокти, която беше намерил в шкафа. Извъртя се, нагласяйки тялото си под правилния ъгъл и се залови за работа.
Пъхваше върха на малките остриета под всеки един от хилядата шевове и режеше, след което използва пинсета, за да извади конците. Повтори същото упражнение и на бедрото си. Провери, за да е сигурен, че не е пропуснал някой. Не. Всичко беше чисто. И всичко беше зараснало толкова добре, че белезите бяха почти невидими. До зазоряване никой не би могъл да се досети, че изобщо е бил ранен.
Тялото му не беше схванато. Зрението и слухът му действаха отлично. Никакво главоболие, разтегнати мускули, болка в ставите. Кръвта на Избраниците наистина беше страшна работа.