— Защо не искаш да е рус? — попита, за да смени темата.
— Ненавиждам богатите руси задници.
Акс спря и я погледна.
— Пейтън?
— Аха, не съм му фенка.
— Е, бездруго не си неговият тип.
— Все тая, той пък не е моят.
Ново продължи напред. Раменете ѝ бяха напрегнати, гърбът — изопнат като струна, излъчването ѝ — сякаш бе сграбчила някого за топките… поне в мислите си.
Акс я настигна.
— Нямах представа, че го желаеш…
Тя се обърна рязко и въпреки че очите ѝ бяха скрити зад маската, Акс почувства, че го изгарят.
— Не го желая.
— Да бе, да. Хайде де, все едно това ме интересува.
Ново доближи лице на сантиметри от неговото.
— Радвам се, че ме доведе тук. Но не ми се прави на психиатър, окей? Няма да го бъде.
— Защо се държиш толкова отбранително? Да не мислиш, че ще взема да го раздуя пред всички или нещо такова?
— Сериозно говоря, Акс. Не се бъркай.
— Значи, знаеш за него и Парадайз, а?
— Че кой не знае. Ако си падаше още повече по онази жена, щеше да се срасне нея.
— След което Крейг щеше да го заколи.
— Е, поне с всичката трева, която пуши, Пейтън може да мине за органично месо, хранено на паша. — Тя извърна поглед. — И не си падам по него.
— Все тая. — Акс вдигна отбранително длани. — На никого няма да кажа.
Ново вдигна очи към секса, който кипеше на олтара.
— Значи, си го направил, а? Нямах представа, че си падаш по публичен секс.
— Не това беше смисълът.
— А какво тогава?
Ясно му беше какво прави тя — опитваше се да проникне в главата му, защото той беше проникнал в нейната за миг.
— Просто изгарях енергия. Нищо повече.
— Очевидно си впечатлил тълпата.
Един от персонала се приближи до тях, не онзи, с когото бяха говорили преди малко.
— Ти ли си Ново?
Ново стисна челюсти и погледна човешкия мъж право в очите през маската си.
— Да.
— Ако искаш да станеш член, ти и поръчителят ти може да ме последвате.
Ново хвърли поглед към Акс.
— Наистина ли ще ме предложиш? — Акс кимна и тя сви рамене. — Добре. И благодаря.
Двамата тръгнаха след Персонала и докато си проправяха път през множеството, тя подхвърли тихо:
— Освен това познаваш шефовете. Впечатляващо.
Акс сви рамене.
— Старая се да задоволявам.
35
Докато седеше заедно с Мери в библиотеката, пред коледната елха със светлинките и украсата ѝ и неотворените подаръци, Рейдж скърбеше за загубата на онова, което се бе надявал да бъде любимият човешки празник на неговата шелан. Беше планирал толкова прекрасно изкарване за малкото им семейство, Бити най-сетне щеше да отвори всички подаръци, които събираха, откакто бе дошла да живее с тях, и да им се зарадва.
Момиченцето имаше нужда от толкова много неща, а още повече бяха тези, които Рейдж искаше да ѝ даде.
Беше оставил под дървото и няколко изненади за своята Мери. Не че тя щеше да одобри. Неговата шелан беше минималистка, а може би би било по-точно да я нарече „необходимистка“. Не си падаше по скъпи бижута, коли или дрехи. Харесваше електронния си четец и книгите, които имаше на него, които до една нямаха картинки, но за сметка на това бяха пълни със ситни букви и думи, които Рейдж дори не беше чувал. Не колекционираше нищо, предпочиташе да носи едни и същи обувки, докато не се разпаднат, а чантите ѝ бяха функционални, а не модно изявление.
Вероятно така ставаше, когато си напълно реализиран като личност: няма защо да се мъчиш да определиш себе си с нещо друго, освен с това кой и какво си. Никакви нездравословни навици на хранене, пиене или хазарт. Никаква сексуална дисфункция. Никакви дългове по кредитни карти за неща, които не можеш да си позволиш, но си твърдо решен да имаш.
Беше красиво… и дразнещо, когато искаш да обсипеш своята шелан с подаръци.
А после се беше появила Бити и ето че за негова огромна радост, Рейдж имаше нов обект за подаръчната си невъздържаност. Само че нищо от нещата под елхата не беше докоснато.
Въпреки че коледната нощ бе дошла и отминала, подаръците си стояха неотворени, не само неговите и тези на Мери и Бити, но и на всички останали в къщата. Просто си стояха там, видим израз на щастие, преобразено в страх и тъга.
По дяволите, ако грижливо опакованите кутии, както и техните раздърпани, прекрасно криви другари бяха плодове, щяха да са изгнили и накацани от мухи, а някога съвършените им кожи от хартия и сатенени панделки — проядени от плесен.
— Тя толкова обича Нала — подхвърли Мери.
Между тях имаше само една „тя“. Нямаше нужда от имена.