— Така е.
— Бела оценява помощта ѝ.
— А Бити изкарва малко пари.
И двамата говореха глухо не защото не ги беше грижа, а защото отчаяно искаха да бяха свободни да ги е грижа.
Мирисът на турски тютюн бе първата следа. Стъпките на тежки обувки, идващи към тях, бяха втората.
Рейдж и Мери скочиха от дивана. Рейдж знаеше, че до края на живота си ще помни как вратата се отваря и родният син на Скрайб Върджин пристъпва в стаята. Вишъс се беше върнал по-рано от Южна Каролина.
И — каква изненада! — беше напълно невъзможно да прочетеш каквото и да било върху татуираното му лице. Най-вече защото пиеше „Грей Гус“ направо от бутилката.
Ви затвори вратата с ритник и се приближи. Настани се срещу тях и замени водката с ръчно свита цигара, което поне даде на Рейдж малко по-добра видимост към лицето му, за да се опита да разчете изражението му.
Къде ти, при положение че диамантените очи бяха остри като бръсначи и отказваха да срещнат неговите.
Да, знаеше какво предстои, още преди Ви да отвори уста.
— Казва истината — рече братът. — За всичко.
Имаше нещо символично в това, че Вишъс закриваше гледката към подаръците под дървото, голямото му тяло беше физически израз на действителността, че подаръкът, който бе Бити в живота им, щеше да им бъде отнет.
Ви отпи от бутилката и продължи:
— Казва истината за това кой е. Откъде е. Кои са били родителите му, тоест бабата и дядото на Бити, както и затова че и двамата са мъртви. Освен това се срещнах с хора от къщата, където работи — там е от десетилетия, добър служител, на когото може да се разчита, не е кръшкач. Живее сам в имението им, страни от другите. Сред всички там е широко известен с това, че сестра му, майката на Бити, е избягала на север с някакъв гаден тип, без съгласието на семейството си. — Той погледна към Мери. — Никой не е знаел за съществуването на Бити, докато ти не си качила информацията във фейсбук, след което отнело известно време да стигне до него, защото той изобщо не ползва интернет.
Рейдж усещаше как напрежението в тялото на Мери се усилва с всяко изречение така, сякаш я налагаха с юмруци. Самият той имаше желание да изреве, но на кого да се разкрещи? На Ви, този, който бе донесъл новината? На чичото на Бити? Който не бе сторил нищо лошо, освен да дойде, след като бе научил, че племенницата му е останала сираче?
На коледното дърво? Да, защото гирляндите страшно щяха да се впечатлят.
— Мамка му — прошепна.
Ви се приведе напред и изтръска пепелта от цигарата си, облечената му в черно ръкавица представляваше стряскащ контраст с изящния пепелник на „Ермес“.
— Помолих Рун да дойде в Южна Каролина и да се срещне с мен и той го направи. Лично ме заведе в дома си, въпреки че работодателят му вече го беше сторил. Готов бе да ме запознае с всички. Харесват го, макар да е затворен.
— Но е готов да се грижи за нея? — избъбри Мери. — Едно дете ще… — Не довърши и улови главата си в ръце. — О, какво говоря. Кръвта е по-важна от всичко.
— Не знам дали може да се грижи за едно дете — каза Ви. — Това не ми е в компетенциите. Така че Мариса…
Почукване на вратата накара Рейдж да подскочи, но беше просто Мариса, която влезе, прегърна Мери, седна до Ви и се залови да им изложи някакъв план за оценяване на нещо си и решаване на… каквото и да беше там.
В ума си Рейдж се отдръпна далече, далече назад, очите му се върнаха към коледното дърво и се задържаха върху светлинките, блещукащи в тъмнозелените клонки и начина, по който лъскавият станиол на някои от подаръците отразяваше златните отблясъци на огъня.
— … Рейдж? — попита го Мери.
Той се отърси.
— Извинявай, какво?
— Съгласен ли си с всичко това? Да отидем в къщата за аудиенции и да се срещнем с него там?
— Аха. Разбира се.
Всичко го зяпнаха.
— Имаш ли някакви въпроси? — меко попита Мери.
Рейдж отново прикова поглед в подаръците.
— Мога ли да дам на Бити това, което ѝ купих за Коледа, преди да си отиде?
Час по-късно Мери и Рейдж свиха по алеята пред къщата за аудиенции към задните гаражи. Докато Мери се опитваше да събере мислите си, Рейдж паркира понтиака, изключи мощния двигател и фаровете, а после двамата останаха да седят там, взирайки се в живия плет насреща си.
Нямам представа как да го направя, помисли си Мери.
През целия път насам се бе опитвала да открие някаква емоционална опора, някаква гледна точка… нещо, което да ѝ помогне да погледне най-близкия роднина на Бити в очите и да не рухне.
Така и не бе открила нищо.