— Готова ли си? — попита Рейдж.
Изкушаваше се да се престори на силна заради него, защото знаеше, че се измъчва също толкова, колкото и тя. Ала откровеността надделя.
— Не. — Погледна го в очите. — Не съм.
— Аз също.
— Обичам те.
— Аз също те обичам.
Това бе най-добрият и единствен начин да го направят, нали? Простичките думи, които си размениха, бяха обет, даден и от двама им, да се справят с това заедно, потвърждение, че както бяха споделили радостта от това да приемат Бити в живота си, така щяха да споделят и болката от загубата ѝ.
Те слязоха заедно от колата и затвориха вратите. Мери повдигна пухкавия си пуловер и втъкна полото в панталона си. Сякаш представителният вид можеше да има какъвто и да било ефект върху предстоящото.
По дяволите, не беше нужно Рун да ги харесва или одобрява. Нямаше да им дава позволението си за каквото и да било. Не, просто щеше да отведе дъщеря им…
Мери си заповяда да спре дотук.
Рейдж задържа вратата на кухнята отворена и докато прекрачваше в къщата, тя си напомни, че Бити само им се струва тяхна дъщеря. От гледна точка на закона изобщо не беше така. И разбира се, тъй като разумът винаги надделява над чувствата, реалността нямаше да подкрепи емоцията.
Ви вече се бе дематериализирал от имението и ги чакаше на масата, която Рейдж се бе опитал да потроши.
— Мариса е вътре заедно с него.
— Окей — промълви Мери.
Рейдж не бе в състояние да каже нищо и тя улови голямата му длан.
— Готови сме, когато той е готов.
Вишъс кимна и се изправи на крака.
— Ще се върна, когато е време.
Последва неловък период на чакане, който Рейдж прекара, като обикаляше от долап на долап и вадеше пликове с чипс, кутии с курабии, пакети с хляб, буркани с кисели краставички, за да ги върне после обратно на мястото им. Сякаш искаше да яде от нерви, ала стомахът му не намираше никоя от възможностите за съблазнителна.
Или дори поносима.
След бог знае колко време Ви подаде глава през летящата врата насреща.
— Готови са.
Това като че ли бе най-дългото разстояние, което Мери бе изминавала в живота си. Отне им сякаш цяла вечност, за да минат покрай килера, да излязат във фоайето, покрай основата на стълбището и надолу по един малък коридор… и Мери нямаше нищо против.
В мига, в който видеха онзи мъж, щяха да навлязат в една съвсем нова реалност.
Вратата на библиотеката беше затворена и Ви почука веднъж. Когато Мариса отговори отвътре, той отвори и Мери примига, приковала очи в пода.
А после, незнайно как, се озова в стаята.
Също като в имението на Братството, и тук имаше припукващ огън и първи издания по полиците… и уютно подредени мебели… дори чай и чиния с курабии върху една масичка. Никакво коледно дърво обаче. Никакви собственоръчно опаковани подаръци. Никакъв Бинг Крозби.
И ето го и него.
Първото ѝ впечатление от чичото на Бити бе, че е също толкова нервен, колкото бяха и те. Беше скръстил ръце на гърдите си, потрепваше с крак, а очите му се местеха между нея и Рейдж.
Втората ѝ мисъл бе, че е едър. Много по-едър, отколкото би предположила, като се имаха предвид ръстът на Бити и деликатната конструкция на Аналай. Облечен с чисти сини дънки и червено-синя вълнена риза, той заемаше почти целия диван, на който седеше, и не защото беше дебел. Целият беше в мускули — очевидно беше земеделски работник.
Косата му бе тъмна, досущ като тази на Бити. Очите му имаха същия светлокафяв цвят. Кожата му беше с цвета на тази на Рейдж. Лицето му… да, в него ясно се долавяше ехо от чертите на Бити.
Мариса се надигна от стола до него, където беше седнала.
— Нека ви представя.
Рун се изправи и, да, беше много висок. И на няколко пъти избърса ръце в дънките си, докато ги представяха един на друг.
Протегна ръка единствено на Рейдж, което беше проява на уважение и показваше, че е запознат с вампирския етикет. Като се имаше предвид, че двамата с Рейдж са обвързани, би било напълно неуместно да я докосне без изрична покана от нейна страна или от страна на хелрена ѝ.
— Господарю — каза с нисък, тих глас.
Рейдж стисна ръката му и докато се ръкуваха, Рун се поклони ниско.
След това се обърна към Мери и стори същото, без обаче да се здрависа.
Мери погледна към Рейдж. Лицето му имаше далечно изражение, ала очите му бяха не толкова присвити от агресия, колкото тъжни.
— Защо не се настаним удобно? — предложи Мариса, посочвайки креслата и диваните наоколо. — Някой иска ли чай?
Очевидно се обръщаше за помощ към изисканите си маниери и това беше полезно, запълни тишината, докато Мери приемаше предложението за чаша с топлата напитка, защото се нуждаеше от нещо, което да прави с ръцете си.