Нещо го задави и Елиз трябваше да положи усилие, за да му даде достатъчно време, за да овладее емоциите си. Имаше чувството, че ако се опита да го утеши или прегърне, той ще се изтласка настрани онова, което си спомняше.
Пейтън се прокашля.
— Имаше страшно много кръв. По чаршафите… Искам да кажа, леглото беше подгизнало. Кървави отпечатъци от стъпки по килима и от ръце върху стъклената врата на терасата. Тя обаче не е умряла в апартамента. Незнайно как, успяла е да се дематериализира от там. Открили я на поляната пред „Убежището“, онова място за жертви на домашно насилие. Била в много лошо състояние. Не знаели коя е… Завели я при Хавърс, но тя починала. Ала докато не отидох в апартамента ѝ няколко нощи по-късно, нямали представа коя е.
— Толкова съжалявам — прошепна Елиз.
— Аз също. Сигурно ужасно е страдала.
Елиз затвори очи.
— А за теб трябва да е било много трудно да видиш всичко това.
— Нищо ми няма — рязко каза той.
Докато изсипваше още водка в гърлото си.
— А после — продължи, — виждаш ли, една от снимките изпаднала от раницата на Анслам в автобуса до тренировъчния център и Парадайз я намерила. Именно тя сглоби парчетата от мозайката и Анслам се досетил, че знае твърде много. Отишъл у тях и я нападнал, едва не я убил. Ала тя и Крейг се разправили с него. Умрял във фоайето у тях. Когато намерили още снимки у него, всичко си дошло на мястото.
Елиз разтърка очи.
— Баща ми… Когато ти дойде у нас онази вечер, какво му разказа? На него и на леля и чичо?
— Беше мъчително. Родителите ѝ просто се вцепениха. Никога няма да го забравя. Не демонстрираха никакви… бяха напълно безчувствени. Беше от шока. Очевидно. Баща ти бе този, който заплака. По-късно членове на Братството отидоха да ги посетят, след като останалото излезе наяве. Защото, когато им съобщих за смъртта ѝ, все още не знаехме кой го е направил.
Очите на Елиз се наляха със сълзи, когато си представи баща си да плаче.
— Мисля, че родителите ѝ я обвиняваха — промълви Пейтън. — Сякаш сама си беше виновна, че са я убили. И знаеш ли, стори ми се, че отново я убиват с онова тяхно отношение. Искам да кажа, някой я е пречукал, защото не е гледал на нея като на личност с индивидуалност и право на живот, а след това да стоварят вината върху нея? То е, все едно да сториш същото отново. И господи, собствените ѝ родители.
Двамата потънаха в мълчание, сякаш над стаята се беше спуснал покров.
— Казах ти, че е по-добре да не говорим за това — измърмори Пейтън.
— И дълбоко грешиш. — Елиз се изправи и тръгна из стаята, спирайки пред телевизора. Сега играеха други отбори, с червено-черни и синьо-бели екипи. — Смятам, че трябва да говорим за това. Не само като семейство, но и като общност.
— Кога ще се проведе церемонията за преминаване в Небитието?
— Не мисля, че ще има такава.
— Но тя трябва да бъде погребана.
— Беше кремирана. Мисля, че това ще бъде всичко.
— Е, аз все още се моля за нея — измърмори Пейтън и вдигна чашата си. — Да бъде благословена душата ѝ, нека почива в Небитието… и така нататък. Обикновено когато съм пиян, което напоследък е през по-голямата част от времето.
— Мислил ли си да говориш с терапевт? — Елиз се обърна към него. — Това е твърде много, за да го задържаш в себе си.
— Как ли пък не. Предстои ми да се включа във войната. Ако не мога да се справя с кървища и смърт, най-добре да се откажа още сега, а нямам намерение да го направя.
— Но тук става дума за смъртта на член от семейството. Не за враг.
Пейтън сви рамене.
— Всичко с мен ще е наред.
— Е, ако имаш нужда от някого, аз винаги съм насреща.
Той се усмихна разсеяно.
— Знаеш ли, наистина се гордея с теб, доктор Елиз.
— Така ли? — Тя се изчерви. — И между другото, все още не съм защитила докторска степен.
— Не се нуждаеш от такава. Всъщност някой наскоро ме научи, че жените по нищо не отстъпват на мъжете.
При тези думи усмивката му се стопи и на Елиз ѝ се стори, че е тъжен.
— Кой беше това?
— Никой специален.
Лъже, помисли си тя. Но уважи желанието му да не говори за това.
— Тревожа се за теб — рече меко.
— Нали ти казах, всичко с мен ще е наред.