— Добре.
— А последната страница е… ами нищо особено.
— Окей.
След това разговорът замря. Рун отново седна и се загледа в огъня. Мери отиде до Рейдж и го улови под ръка.
— Има още нещо — обяви Ви, обръщайки се към чичото. — Кралят иска да те види. Преди да се запознаеш с Бити, ще трябва да се срещнеш с него.
Рун кимна бавно.
— Добре. Каквото е необходимо.
Ала очевидно не изгаряше от желание да го направи. Понеже криеше нещо може би?, зачуди се Рейдж.
— Аз също ще бъда там — заяви той. — Ще присъствам на тази среща.
— Рот иска да бъде на четири очи. — Ви поклати глава. — Което означава без теб или Мери.
— Наистина би трябвало да бъдат само те двамата. — Мери го помилва по ръката. — Кога ще стане това? Най-добре да изчакаме срещата да се състои, преди да кажем на Бити…
— Може да присъства, ако иска. — Рун сви рамене и всички очи се обърнаха към него. — Нямам какво да крия. Искам да кажа, аз съм никой и съм свикнал с липсата си на положение. Какъв смисъл да си придаваш важност, ако нямаш с какво да я подкрепиш и всичко, което си правил някога, е да водиш простичък, честен живот? Това е нещо, което можеш да обясниш дори на един крал, с вдигната глава и като го гледаш в очите, независимо кой друг е в стаята.
Рейдж примига. А после му хрумна ужасна мисъл.
Мамка му, при други обстоятелства би могъл дори да хареса този тип.
— Оценяваме това, Рун. — Мариса отново успокояваше нещата с мекото си държание. — Но ще е по-добре, ако сте само ти и кралят. И един страж.
— Рот каза, че може да дойде тук още сега — обади се някой.
— В такъв случай да си вървим. — Мери погледна към Рейдж. — Нека просто си тръгнем, става ли? Ще отидем някъде и ще изчакаме да ни съобщят как е минала срещата, преди да се приберем у дома.
Някой каза нещо… Мариса. А после Мери заговори. Всички закимаха, сякаш се бяха съгласили за нещо.
И ето че беше време да си вървят. Рейдж обви ръка около кръста на Мери, докато отиваха към двукрилата врата. Поспряха, изчаквайки Зи да им отвори.
Докато прекрачваше прага, Рейдж хвърли поглед през рамо. Рун все още седеше на дивана срещу огъня, с почти недокоснатия чайник и чаши пред себе си, ръцете му почиваха върху бедрата, очите му бяха разфокусирани.
Беше нервен. Но нямаше да се откаже.
— Хайде — каза Мери.
Много скоро Рейдж вече беше зад волана на понтиака, двигателят бучеше, отоплението работеше.
— Искаш ли да хапнем нещо? — попита, макар че не беше гладен.
— Защо не. Да отидем в онази денонощна закусвалня, която харесваш. Онази с най-различните пайове.
— Звучи добре.
И така, десетина минути по-късно вече паркираше между огромен пикап и едно беемве. Във въздуха отново прехвърчаха снежинки, ала бяха рехави, сякаш облаците страдаха от страх от раздяла и не искаха да ги оставят да полетят.
„Денонощният“, както се наричаше мястото, бе най-обикновена закусвалня, с примигваща табела отвън и редица барстолчета до плота вътре. Имаше и странично помещение с маси и отегчени, враждебни сервитьорки, както и лоялна клиентела, сред които и Рейдж. В менюто? Безплатно кафе, убийствен пай и закуска по всяко време на денонощието, както и сандвич „Рубен“, от който можеше да видиш Господ на всяка хапка.
Обичайната му маса беше в дъното, близо до аварийния изход, и сервитьорката от нощната смяна кимна натам.
Което беше нейният начин да каже: Здрасти, хубаво е да те видя отново. Любимото ти място е свободно. Ей сега ще ти донеса кафе. А, да, радвам се, че този път си довел и жена си.
Като се имаше предвид всичко, което се случваше, липсата на жизнерадостни приказки определено беше плюс.
Двамата с Мери се настаниха на масата. Поднесоха им кафе в големи чаши. Рейдж си поръча бананов пай със сметана, маслена торта със сметана и шоколадова глазура и парче ябълков пай. Мери поиска още една вилица за дегустация.
Преди да се залови със сладкишите, Рейдж сложи телефона си върху масата, в случай че в джоба на коженото му яке имаше проблем с обхвата.
Седяха мълчаливо, телефонът с угасналия си екран беше като шибана черна дупка, засмукваща в себе си всичката материя и енергия наоколо.
Мери отпиваше от кафето си. Вилицата ѝ си стоеше върху сгънатата салфетка. От време на време плъзгаше поглед из полупразното заведение.
— Знаеш ли какво ми харесва на това място? — подхвърли тя.
— Паят? — попита Рейдж между две хапки.
Които тази вечер сякаш бяха от картон.
— Е, да. Но и това колко е светло. Обикновено нощем всичко е толкова сумрачно. Не го бях забелязала, докато не дойдох да живея с теб и нощта се превърна в ден и обратното. Сякаш по някаква причина хората приглушават осветлението в ресторантите след залез-слънце. Ала това място ми напомня какво е да бъдеш навън през деня.