Беше неговият. Крейг бе минал по-рано, за да му го донесе.
Звъненето спря. Само за да започне отново.
— По дяволите! — изруга Акс, докато се изправяше.
Прерови джобовете на наметалото си, извади телефона и се намръщи.
— Ново? Всичко наред ли е?… Да, аз съм добре… Не, вкъщи съм си. Ти къде си?… Сега ли си тръгваш?… Ново, сериозно, всеки миг ще съмне. Какво, по дяволите, правиш… Какво?… Да, аз също губя представа за времето там, но, Исусе, не ме карай да съжалявам, че те вкарах… Добре. Искаш ли да затвориш и да ми се обадиш, когато се прибереш? Ама че задник.
Затвори и се върна при Елиз с телефона в ръка.
— Извинявай — каза, докато лягаше до нея. — Колега от тренировъчната програма. Страшен инат, а в идиотщините може да се мери дори с мен. Просто… нали разбираш, не искам някой да пострада.
Елиз кимна.
— Разбира се. Искаш ли да отидеш да се увериш, че е добре?
Акс направи физиономия.
— О, с Ново всичко ще е наред, стига само…
Телефонът отново се обади и той вдигна, преди звъненето да е спряло.
— Къде си? — Изпусна дъха си. — Добре. Друг път не оставай толкова до късно, окей? Винаги можеш да отидеш отново, но не и ако не си между живите. Ще се видим утре, задник такъв.
Смееше се леко, докато затваряше.
— Ама че психопат.
Елиз се усмихна, в усмивката ѝ имаше нещо далечно.
— Трябва да си особен тип, за да правиш това, което правите братята и вие.
Акс долови, че настроението ѝ се беше променило, и поиска да я успокои.
— Не се тревожи. Знам какво става в главата ти, но аз съм в безопасност. Внимавам и…
— Акс… мисля, че се влюбвам в теб.
Страхотно, помисли си Елиз. Не това бе очаквала да излезе от устата ѝ. Ама изобщо.
И докато тази бомба избухваше между тях, Акс примига, сякаш беше проговорила на чужд език. Което, да, определено бе реакцията, на която се надяваш, когато кажеш на един мъж, че го обичаш.
— Господи. — Тя зарови лице в шепите си. — Не мога да повярвам, че го казах.
С лек натиск той я накара да свали ръце. Изражението му беше…
Е, усмихваше се.
Лека усмивка, не широка, разкриваща вампирските му зъби. Но определено беше усмивка, малка, тайна усмивка, предназначена единствено за нея… и, подозираше Елиз, създадена единствено от нея.
Ето за какво става дума, помисли си, докато му се усмихваше в отговор.
— Кажи го отново — прошепна той. — Изпрати още слънчева светлина към мен, за да съм сигурен, че те чух правилно.
Елиз прекрасно си даваше сметка, че пред нея има два пътя, по които би могла да поеме. Можеше да отрече казаното, да го омаловажи, да заложи на сигурното. Или пък можеше да полети.
Избра прекрасния полет пред страха.
— Влюбвам се в теб.
Акс се усмихна по-широко, а в следващия миг вече я целуваше, полагайки я по гръб на пода. Със сигурни ръце махна одеялото между тях и се озова върху нея, а горещата му корава ерекция се плъзна между краката ѝ.
Беше най-естественото нещо на този свят да го целуне в отговор и да го приеме в себе си. Този път нямаше трескави тласъци, а единствено нежно, плавно движение, което я сгря, преди да я възпламени.
Докато правеха любов пред огнището, Елиз почувства, че светът ѝ е съвършен. Да, беше в самото начало на връзката им, ала с откровеност и доверие всичко беше възможно.
Особено когато Акс отпусна глава и прошепна в ухото ѝ:
— Аз също се влюбвам в теб.
Елиз се изкиска.
О, да, от нея се изтръгна момичешко кискане, подхождащо повече на жена, която си прави маникюр, боядисва си косата и носи високи токчета и секси полички.
При този звук Акс спря и се дръпна лекичко.
— Това каквото си мисля ли беше?
— Не, ни най-малко.
— Да не би моята кандидатка за доктор по психология да…
Тя затисна устата му с ръка.
— Не съм.
— Си.
— Не съм.
— Си…
Той потъна в нея докрай и Елиз се изви под тялото му, а по вените ѝ се разля наслада.
— Акс…
— Признай си.
— Какво? — промълви тя.
Два тласъка на хълбоците му. А после отново спря.
— Изкиска се.
— Не е честно… — Нов тласък и този път тя заби нокти в дупето му. — Довърши това, което започна.
— Признай си, че се изкиска!
— Защо?
Смееха се толкова силно, че нямаше значение какво казват. Балон от щастие бе погълнал и двамата и те се рееха в това безметежно пространство, недосегаеми за външния свят.
— Е, добре, изкисках се…
В отговор на нейната капитулация, Акс се залови сериозно за работа, потъвайки дълбоко в нея, преди да протегне ръка, да улови единия ѝ крак и да го вдигне високо, така че тялото ѝ се изви на една страна и той можеше да влезе още по-дълбоко.