Дори през насладата си Елиз не откъсваше очи от него. Беше великолепен на светлината от огъня, воинското му тяло я доминираше, мускулите му бяха изпъкнали в ярък релеф, а дебелите вени на врата и ръцете му — издути под загорялата кожа.
Когато оголи зъби, тя разбра, че ще потърси югуларната ѝ вена, и тя го искаше. Извърна глава на една страна, оголвайки се за него…
Сблъсъкът беше брутален, зъбите му се забиха дълбоко и тя изпищя, ала не от болка, макар да болеше по един прелестен начин.
Това беше белязването, за което беше чувала. Това бе притежанието на една жена от мъжа, предявяването на правата му. И действително той я задържа така, забил зъби в шията ѝ, докато я белязваше отвътре, изливайки се в нея.
Само че още не беше приключил.
Преди Елиз да успее да си поеме дъх, той я преобърна, издърпвайки я на четири крака. След това се надигна над нея, ухапа я от другата страна и ето че отново беше в нея.
Беше с лице към огъня и зрението ѝ се люшкаше с всеки мощен тласък, пламъците танцуваха ту на едната, ту на другата страна, косата ѝ се разлетя, влизайки в отворената ѝ уста.
В един момент тялото ѝ рухна върху одеялото, докато той отново и отново нахлуваше в нея, свършвайки толкова пъти, че миризмата на обвързването му полепна по нея.
Елиз изгуби бройката на оргазмите си.
Единственото, за което я беше грижа, бе той никога да не спира.
41
На следващата вечер, след като слънцето вече бе на сигурно място зад хоризонта, а температурата падаше все по-ниско под нулата, Рейдж отново трябваше да повика на помощ целия си самоконтрол.
Беше във фоайето на имението, застанал пред двукрилата врата на вестибюла. Не, това не беше вярно. Стоеше встрани от нея и се взираше през старинните, пълни с мехурчета стъкла на прозорците с изглед към вътрешния двор. Което означаваше, че не вижда почти нищо.
Доста уместно, като се има предвид, че нямаше представа как ще се развият нещата.
Не толкова чу или помириса, колкото усети двете си момичета да се задават по голямото стълбище и се обърна. Бити беше облечена в рокличка от червено кадифе, която двамата с Мери ѝ бяха купили в подготовка за човешкия празник, бял чорапогащник, черни лачени обувки и вълнено черно палто, ушито през викторианската епоха и предавано през поколенията в семейството на Бела.
Двамата с Рив искаха Бити да го носи, а с яката и ръкавелите от черно кадифе и страхотната си сатенена подплата то определено бе ушито по-добре от всичко, което можеше да се намери по магазините в наши дни.
Да, облеклото на Бити беше така подходящо и празнично, ала въпреки хубавите си дрехи тя сякаш отиваше на бесилката.
Мери не изглеждаше по-добре.
А той? Той имаше чувството, че някой му бе отсякъл ръцете и краката и го бе захвърлил на пода, та кръвта му да изтече.
Не че някой правеше сравнения.
Когато двете му момичета прекосиха мозаечния под с разцъфналото ябълково дърво, той си пое дълбоко дъх.
— Готова ли си, Бити?
Ама че тъп въпрос, помисли си, докато тя спираше пред него.
— Моля ви — каза с треперещо гласче. — Елате с мен! Не ме карайте да ходя сама.
Рейдж я помилва по бузата с разтреперана ръка.
— Няма да бъдеш сама. Фриц ще те закара, а Вишъс и Зейдист ще те чакат там.
Всъщност Ви и Зи щяха да следват мерцедеса, дематериализирайки се на равни интервали по пътя, докато тя не пристигнеше в безопасност в къщата за аудиенции. Биха пътували в колата с нея, но се притесняваха Бити да не си помисли, че чичо ѝ е опасен, ако от двете ѝ страни седеше по един въоръжен до зъби брат.
— Не мога да го направя. — Бити погледна отчаяно към Мери. — Моля ви, не ме карайте да ходя. Ами ако той ме вземе?
— Няма да го направи. — Мери пристъпи напред и приглади косата ѝ. — А ние ще бъдем тук и ще те чакаме. Всъщност в мига, в който всичко свърши, Рейдж ще се дематериализира там и ще се прибере заедно с теб в колата.
— Така ли? — попита го Бити. — Обещай ми.
— Тържествено обещавам…
— Какво ще кажеш да дойда с теб и да остана с теб през цялото време?
Тримата се обърнаха едновременно при звука на безплътния, синтезиран глас. Нямаше никой, въпреки че звучеше като…
— Ласитър? — каза Рейдж, оглеждайки се из празното фоайе. — Къде си, по дяволите?
— Бити — разнесе се отново гласът. — Протегни ръка.
Момиченцето се подчини… и около дланта му се появи мъничко езерце златна светлина.
— Топло е — каза то удивено.