— По дяволите! — изсъска.
Имаше само един пистолет в себе си, но когато погледна към Ново, видя, че тя вече вадеше оръжие. Пейтън също, само че идваше към Елиз.
— Аз ще се погрижа за нея — заяви той.
— Не, аз отговарям за нея…
— Тя ми е братовчедка…
— Вие двамата ще престанете ли…
Тримата се разкрещяха, което беше най-лошото, което можеха да сторят, защото в другия край на улицата лесърът, който до този момент нямаше определена цел, погледна натам.
И тръгна към тях.
— Аз ще се погрижа…
Обвързаният мъж в Акс затвори устата на Пейтън с рев, достоен за Годзила — доказателство, че каквото и цивилизовано лустро да имаха вампирите, дълбоко в себе си те бяха животни, неподвластни на никаква логика, когато бъдеха притиснати.
Особено мъжете.
Шокът на Пейтън беше очевиден, само че точно сега нямаше време да задава въпроси откъде се беше взело това обвързване. Убиецът, който до този миг се беше приближавал, за да разбере дали са човеци, или вампири, получи своя отговор и подсвирна, викайки подкрепление.
Акс бутна Елиз зад себе си.
— Стой зад мен. Използвай ме като щит.
А после вдигна пистолета си. Вече имаше трима убийци и…
— Още един вляво — извика Ново.
Акс обърна глава натам и изруга.
— Пейтън…
— Да, аз също я покривам.
Братовчед ѝ също я прикри с тялото си, а Акс извади телефона си и се опита…
— Влез в „Контакти“ — каза, тиквайки телефона в ръцете на своята жена. — Прати съобщение на братята.
Трима лесъри. Човеци навсякъде. Елиз по средата.
Положението надали можеше да се сговни повече.
43
Щеше да полудее.
Просто щеше да полудее.
Двамата с Мери седяха в билярдната на имението, което беше празно, ако не се брояха догените: Рот и Бет бяха отишли да си починат в Манхатън; Фюри беше в имението на Рив в Адирондак заедно с Избраницата; Ви, Зи, Тор и Бъч бяха в къщата за аудиенции с Бити и онзи неин чичо, както и Мариса, а Ласитър беше слънчево зайче върху рамото на момиченцето. Междувременно Ай Ем, Трез и Рев бяха в „сЕнКи“ и „При Салваторе“, където Рев помагаше на сенките да оптимизират бизнеса си. Останалите жени бяха излезли на момичешка вечер. А от Първото хранене насам не беше виждал никого от младите попълнения.
Сякаш всички в къщата знаеха, че те се нуждаят от лично пространство, за да се самоунищожат.
Рейдж отново си погледна ролекса.
— Колко още може да продължи?
— Не знам. Искам да кажа, може да се проточи с часове. — Мери си погледна телефона. — Мариса каза, че ще ми прати информация при първа възможност.
— По дяволите! Имам чувството, че чакам да науча дали съм болен от рак.
— Като някой, който го е преживял? Да, доста прилича.
— Аз просто…
— Мамка му! — Мери скочи на крака. — Забравих!
— Какво си забравила?
Мери закри лицето си с ръце.
— Писмото, което той ми написа. Така и не го дадох на Бити. Господи, не искам Рун да си помисли, че се опитвам да създавам пречки!
Изхвърча от билярдната и се втурна по голямото стълбище. Броени минути по-късно се върна запъхтяна, стиснала сгънатите листове в ръката си.
— Какво пише? — попита Рейдж. — Така де, нали ни каза, че може да го прочетем.
Да прочетат писмото, като че ли бе начин да споделят с Бити онова, което тя преживяваше в момента.
— Наистина се надявам… е, вече нищо не може да се направи. — Мери седна и разгърна листовете. — Ще се извиня. Не беше нарочно… просто всичко е толкова емоционално.
Потъна в мълчание, докато четеше написаното с молив, а веждите ѝ се движеха нагоре-надолу, докато очите ѝ се плъзгаха по редовете.
— Какво пише?
— Извинявай. Ъ, работи в онова имение като момче за всичко, оправя огради, грижи се за ливадите и постройките. Гледа котките, които живеят на двора, и двете кучета пазачи. Живее сам. Казва… о, това е ужасно!
— Какво, малтретира сексуално добитъка във фермата?
Мери го стрелна с поглед.
— Не, звучи така, сякаш се извинява, че няма образование. — Тя отгърна на следващата страница. — О… разказва за майката на Бити.
— Какво?
Когато Мери не отговори, Рейдж не настоя и зачака, потропвайки с пръсти по коляното си. Проверявайки шибания си часовник. Подритвайки дивана с крак.
Най-сетне Мери вдигна очи.
— Толкова е тъжно. Направо… сърцераздирателно. Разказва за всички неща, които двамата с Аналай са правили като деца. Звучи така, сякаш са имали прекрасно детство в онова имение. Родителите им работели за собствениците на земята, двете семейства живеят заедно от поколения. Ала всичко се променило, когато Аналай срещнала бащата на Бити. Рун говори почтително за това и не навлиза в подробности. Казва обаче, че никога не престанал да мисли за сестра си и многократно се опитвал да я открие. Известно време дори не знаел, че са дошли в Колдуел.