Този кошмар с отворен край бе пропъден, когато една странична врата се отвори и в помещението нахлу миризмата на вампирска кръв и лесърска смърт.
— Как е Пейтън? — попита братът Рейдж, пристъпвайки в светлината, хвърляна от линейката. — И с какво мога да помогна?
Докато минаваше покрай Акс, Рейдж го потупа по рамото за поздрав, но вниманието му бе приковано в доктор Манело, който беше сложил Пейтън на операционната и закачаше цял куп машинарии към тялото му. Преди да получи какъвто и да било отговор, доктор Джейн се появи през същата врата, през която и той, облечена в хирургически дрехи като Манело и също като него погълната изцяло от пациента си.
Във вътрешността на линейката Ново се бе долепила до далечната стена, обвила ръце около себе си и свела глава. От брадичката ѝ капеше кръв. Беше ранена там. Както и под лакътя.
Нечий телефон се раззвъня.
— Моят е — обади се Елиз.
Акс начаса обви ръка около нея, докато тя доближаваше телефона до ухото си.
— Трой? Не, наистина съжалявам, ала в момента не мога да говоря. Утре? Разбира се. Какво? Ами… един приятел пострада. В Спешното отделение сме. Не, всичко ще бъде наред. Ще ти се обадя утре. Чао.
Тя затвори и се облегна на Акс, сякаш изобщо не ги бяха прекъсвали. Което правеше по-малка вероятността той да тръгне из Колдуел, за да намери професора ѝ и да му фрасне един просто от любов към спорта.
Е, добре де. Нямаше да го направи. Поне не и в света извън ревнивите си фантазии.
И защо изобщо мислеше за това точно сега?
— Ще се оправи ли? — попита Елиз, без да се обръща към никого специално.
— Просто трябва да чакаме — чу се да отговаря Акс. — И да се молим.
Така де, може и да не харесваше особено Пейтън, но това не означаваше, че иска копелето да се превърне в зеленчук или да легне в гроба. Особено ако Елиз бе замесена дори най-бегло в станалото.
След известно време Рейдж подаде глава от линейката.
— Слушайте, искам вие двамата да се приберете у дома. Тук с нищо не можете да помогнете. Ще ви съобщим какво става с него.
— Той…
Елиз не довърши изречението си, сякаш осъзнала безполезността му.
— Ще сторим всичко по силите си за него. — Рейдж погледна към Акс. — Отново беше страшно полезен, синко.
— Вината беше моя.
— Това пък как ти хрумна? Да не си изпратил сигнална ракета или нещо такова? Пуснал си обява във вестника, че искаш да прострелят приятелчето ти в главата? Не мисля така. Хайде, вървете. Заведи я у дома и ти също се прибирай. — Рейдж премести очи към Елиз. — А ти беше невероятна. Наистина се прояви, когато трябваше.
— Не мога да стрелям — смотолеви тя. — Никога досега не съм стреляла.
— Е, вече си. И съжалявам, че се наложи да усвоиш това умение.
С разтуптяно сърце, Акс я отведе до вратата и я отвори. Пръв прекрачи навън и когато се огледа, видя, че са под мостовете, недалече от реката. Магистралата минаваше над главите им и от време на време до ушите им долиташе звукът от кола или камион.
— Върви — каза той на Елиз. — Аз идвам след теб. У вас.
Тя кимна по начин, който разби сърцето му. А после затвори очи.
Отне ѝ поне минута, може би две, за да се дематериализира.
Акс я последва мигновено, понасяйки се в студената нощ в облак от молекули, които като че ли бяха по-добро олицетворение на истинската му същност от по-организираната му телесна версия.
Разпилян, това като че ли го определяше най-точно.
Прие физическите си очертания до нея — нещо, което бе възможно заради кръвта, която бяха споделили.
Тя го улови за ръката и го поведе към входната врата, но той я спря.
— По дрехите ти има кръв. Няма ли някой заден вход, който бихме могли да използваме?
Елиз плъзна поглед по себе си, сякаш бе забравила какво изобщо са дрехи, да не говорим пък с какво е облечена и в какво състояние бе то.
— Интересно — прошепна. — Именно така започна всичко.
— Моля?
Очите ѝ се вдигнаха към него.
— С теб. Влязох през входната врата по погрешка и баща ми ме видя. Ако не го бях направила никога нямаше да се запозная с теб.
Аха, и каква загуба би било това? — мрачно си помисли си Акс. — Току-що стреля по един лесър, замалко да те убият и носиш следите на битката по себе си.
— Кажи ми къде е задната врата — заяви той мрачно — и ще ни вкарам вътре.
Нямаше нищо, което би могъл да направи.
Докато доктор Джейн и Мани се грижеха за Пейтън, зашивайки раната на слепоочието му, преценявайки сътресението му, мъчейки се да овладеят прекалено ниското му кръвно налягане, Рейдж усещаше, че започва да му писва от ситуации, в които не можеше да стори нищичко.