Погледът му се насочи към Ново, която не беше помръднала през цялото време. Сякаш се беше вкаменила.
— Искаш ли да си вървиш?
— Не.
При други обстоятелства Рейдж би настоял, ала Ново беше корава. Каквото и да се случеше, тя можеше да се справи.
Телефонът му извибрира и той го извади светкавично.
— Мамка му, трябва да вървя — каза, след като прочете съобщението. — От Мери е.
— Тук сме в безопасност — каза Мани.
— Ще изпратя някого.
— Би било добре.
Миг по-късно Рейдж вече беше излязъл и се бе дематериализирал. Прие физическите си очертания пред къщата за аудиенции и се втурна по стъпалата, отвори входната врата и…
Във фоайето имаше цял куп хора и всички до един се обърнаха към него…
Пълен. Хаос.
Мери ахна. Бити изписка. Някой изруга… Ви, ако не се лъжеше. А после двете му момичета се втурнаха към него, говорейки със скоростта на светлината, жестикулирайки, сочейки към гърдите му.
Нямаше представа какво му приказват.
— Задръжте! — Рейдж вдигна ръце с отворени длани. — Как мина с Рун? Бити, добре ли си?
— Прострелян си! Тече ти кръв!
— Ъ?
А после се погледна. О, да, коженото му яке беше надупчено от куршуми, по дланите и дрехите му имаше яркочервена кръв, а от камите, които беше прибрал в ножниците, капеше черна лесърска кръв.
А, да. Битката.
— Добре съм — заяви. — Нищо…
— Още сега ще се обадя на доктор Джейн! — извика Мери и посегна към телефона си.
— Не! — Рейдж вдигна ръка. — Те оперират. А аз не съм ранен…
— Скоро преживях да те видя прострелян в гърдите! Защо стоиш прав? Рейдж!
Той пристъпи към своята шелан и разгърна рязко ризата си, така че копчета се разлетяха и заподскачаха по мраморния под, разкривайки онова, което доскоро беше чисто новичката му бронирана жилетка. И което сега приличаше на швейцарско сирене.
Рейдж се удари в гърдите.
— Кевлар. — Извади още един куршум и го пусна на пода, където той се търкулна и отиде да си играе с изпопадалите копчета. — Нося го, откакто ме простреляха последния път. Искам да кажа, да, разбрахме се, че ти ще останеш с нея, след като аз умра, но няма нужда да бързаме с това.
Изведнъж си даде сметка, че Рун стои в далечния ъгъл, а очите му не пропускат нищо.
Рейдж се прокашля.
— Или поне нямаше причина да бързаме.
Възцари се мълчание. А после Мери и Бити го прегърнаха и заприказваха една през друга, без да обръщат внимание, че е потен и изцапан с кръв.
— Зи — каза той над главата на Бити, докато тя пъхаше пръсти в дупките на бронираната жилетка. — Трябва да отидеш в гаража. Незащитени са, а оперират Пейтън. Ви, сигурен съм, че още един чифт ръце ще са им от полза.
Думите му бяха последвани от обсъждане, някой предложи Рун да се прибере там, където беше отседнал.
И това напълно промени атмосферата. Бити се обърна към чичо си, също като Мери.
— Кога ще те видя отново? — попита с обичайната си директност.
— Утре вечер? — предложи Рун с характерния за него тих маниер.
— Добре.
Поне не се прегърнаха, помисли си Рейдж горчиво, докато другият мъж се покланяше и след няколко думи към Мариса и Мери се отправи към вратата.
— Почакай — спря го момиченцето.
И без предупреждение се хвърли напред… и го прегърна.
Досущ както го правеше, когато все още опознаваше Мери и Рейдж — беше само за миг, ала първият признак, че отваря сърцето си.
Рейдж усети, че в очите му напират сълзи. Повече от каквито и да било подробности за срещата от рода на той каза/тя каза, говорихме за това или онова, постъпката на Бити му разкри точно как бе минало времето ѝ с Рун.
Интересно, докато двамата с Мери я осиновяваха, имаше мигове, знаци, че между тях се заражда връзка, че нещата се променят, отиват в една определена посока. Като например, когато ѝ показа понтиака и тя хареса миризмата му, когато двамата с Мери я заведоха в „Ти Джи Ай Фрайдейз“ на площад „Лукас“ и той ѝ каза, че може да си тръгнат, ако това ѝ се струва твърде много, посещението в сладоледаджийницата…
Сега зърна съвсем същото.
Само че вместо към открит път…
… то водеше към тухлена стена.
45
Пейтън се събуди с най-ужасното главоболие в живота си. Само че изобщо не го беше грижа за болката.
До устните му бе допряна китка и най-невероятната кръв се изливаше в устата му, стичаше се по гърлото му, събираше се в корема му. И колкото повече вземаше, толкова повече инстинктът за оцеляване го караше да пие, да пие и да не спира.