— Трябва да си вървя — прошепна той. — Не мога да остана тук.
— Разбира се, че можеш. Баща ми никога не влиза в стаята ми.
— Не искам да поема дори минимален риск да ти навлека неприятности. И без това тази нощ замалко не те убих.
Измъкна се от топлото гнездо, което телата им бяха създали, и Елиз също стана, обличайки си розов халат. Стори ѝ се ужасно той да покрие вече чистата си кожа с дрехите, изцапани в битката, ала Акс като че ли нямаше нищо против.
И ето че той застана пред нея и я погали по раменете.
— Не мога да повярвам колко храбра бе днес.
— Храбра? Шегуваш ли се? Ако мога да използвам един по-разговорен израз, направо щях да напълня гащите.
— Отиде право до онзи лесър, без да преставаш да стреляш. Ако не си умирах от страх за теб, адски щях да се възбудя.
Тя се усмихна леко, но усмивката ѝ бързо се стопи.
— Кога ще те видя отново?
— Утре вечер. И преди да си ме попитала, да, със сигурност. Ще ти съобщя веднага щом науча нещо за Пейтън.
— Моля те. — Елиз се намръщи, спомняйки си цигарения бар. — Съжалявам, че се държа така с теб. Той… понякога може да бъде старомоден и труден, но не е лош.
— Не искам да умре. И не искам да си имам неприятности с него. Просто трябва да ме остави на мира и аз ще направя същото.
Елиз кимна, а после изпадна в странно вцепенение. Не искаше той да си тръгва, ала знаеше, че няма да се чувства удобно, ако остане, и не можеше да го вини.
— Мамка му — промълви той. — Ела тук.
На сигурно място в ръцете му, тя се отпусна и го прегърна здраво, усещайки топлината и силата му.
— Ще ми се да можех да ти помогна по някакъв начин — прошепна той, докато я галеше по гърба. — Имам чувството, че само ти вредя.
— Не е вярно! — А след малко каза: — Всъщност… — Отдръпна се леко и си пое дълбоко дъх. — Има нещо, което би могъл да сториш за мен.
— Само кажи и го имаш.
46
На следващата вечер Рейдж и Мери оставиха Бити да отиде отново в къщата за аудиенции, за да се види с чичо си.
Не беше по-лесно, реши Мери. Не. Определено не беше нещо, с което свикваш, особено след като Рейдж беше прострелян.
След като мерцедесът пое надолу по хълма, двамата с Рейдж се върнаха в къщата и спряха във фоайето. Имението беше притихнало — догените раздигаха след Първото хранене, братята изпълняваха задълженията си за нощта, шеланите им — също.
— Чувствам се мъничко изоставена. — Мери отиде и приседна на най-долното стъпало на стълбището. — Искам да кажа, в известен смисъл нашият живот свършва. А всички други продължават. Знам, че говори тъгата ми, но именно така се чувствам.
Рейдж се приближи и седна до нея.
— Аз съм до теб.
Тя го погледна.
— Толкова се радвам, че снощи носеше онази жилетка. Но защо не ми каза?
— Тя е просто добавка към бойното облекло. Нали се сещаш, след последната рана в гърдите се разминах на косъм. А сега, когато Бити е тук… — Той се прокашля. — Така де, накарах Фриц да ми набави няколко. Изпробвах доста от тях. Тази, която носех снощи, ми беше любимата. И си свърши работата.
— Ще си поръчаш ли още?
— Предполагам.
Мери го прегърна през раменете, макар не чак до другата страна заради размерите му.
— Бити толкова се зарадва, че си добре.
— Тя е мило хлапе.
Рейдж сведе поглед към ръцете си, чоплейки ниско изрязаните си нокти, а Мери почувства вече познатата скръб, с която, усещаше, щеше да е принудена да живее до края на дните си. Щеше да има моменти, когато тя нямаше да е толкова остра, каза си Мери. И други, когато щеше да е дори още по-ужасна. Ала тя вече бе неин спътник, белег върху вътрешностите ѝ, който винаги щеше да бъде с нея.
Не беше нужно да пита Рейдж, за да знае, че и с него щеше да е същото.
— Съжаляваш ли? — попита го тихо.
— За това, че я приехме у дома си ли?
— Да.
Рейдж дълго мълча, а тя изучаваше красивия му профил. Русата му коса имаше нужда от подстригване. Бузите му изглеждаха по-хлътнали от обикновено. И мрачната светлина в красивите му сини очи го караше да изглежда много по-стар.
Докато го галеше по гърба, Мери почувства как звярът следваше допира ѝ. Докато прокарваше ръка над впития потник, татуираният му образ се движеше, за да остане с нея.
— Не знам — отвърна Рейдж. — Толкова е трудно. Мъчително. Но, не, дори и така, пак бих искал да я вземем в семейството ни. Ако всичко, което съдбата ми е отредила, са два месеца, в които бях неин баща, докато тя открие истинския си дом. Благодарен съм за това, което ми беше дадено. Бих предпочел да страдам през следващите хиляда години, задето не е с нас, пред това да е сама в света, да е принудена да оправи ръцете и краката си, да се чуди къде ще се озове.