Елиз отиде до плъзгащата се стъклена врата, сложи ръка върху дръжката и като се приготви да не успее…
Да.
— Заключено е.
Акс заслони очите си с длани и надзърна вътре.
— Струва ми се съвсем обикновено човешко жилище. Не място, където живее един от нас.
— Съседния?
— Съседния.
Прехвърлиха се на следващата тераса и първата мисъл на Елиз, докато поглеждаше през стъклената врата, бе: това по никой начин не е апартамент на вампир. Дори при мрака, царящ вътре, ѝ се стори, че завесите са бели и прозрачни — нещо, което изобщо не би могло да спре слънцето.
— Тук има кървав отпечатък от ръка — мрачно каза Акс. — От външната страна на вратата.
Елиз погледна натам, накъдето ѝ сочеше, и сърцето ѝ заби учестено. Затвори очи за миг, за да се овладее, а после посегна към дръжката на вратата…
Тя се плъзна без проблем, сякаш стъклото изпитваше облекчение да се махне от пътя им.
— Мирише на кръв — дрезгаво каза Елиз. — Съвсем слабо… и е на Алишън.
Прекрачи прага и впечатлението, че всичко е издържано в бяло, стана още по-силно. Дори килимът беше с цвета на лист хартия. Когато очите ѝ привикнаха с мрака, погледна към леглото насреща. Чаршафите ги нямаше, също като възглавниците. Останали бяха само таблата и дюшекът.
— Искаш ли да запаля лампата? — попита Акс.
— Да, моля.
Въпреки това подскочи, когато стаята бе обляна от светлина.
О, пресвета Скрайб Върджин. Върху дюшека имаше петна, повечето от тях — в горната част, близо до таблата. По килима имаше кафеникави следи от стъпки. Още едно кафеникаво петно върху касата на вратата.
Сякаш насилието бе прецедено през изтеклото време, изгубило повечето, но не всичките си характеристики. Ала и това, което беше останало, бе предостатъчно.
Обвила ръце около тялото си, въпреки че не беше студено, Елиз излезе от спалнята и прекоси неголемия коридор. Дневната също беше издържана в бяло, със същите ефирни завеси и чисто бели мебели. Кухненският бокс беше съвсем обикновен, плотовете — чисти, шкафовете — празни. В хладилника също нямаше нищо.
Не се виждаше нито следа от кръв. Не че това беше кой знае какво облекчение.
— Идвала е тук, за да взема наркотици — каза Елиз на Акс, когато той се приближи по коридора. — Очевидно това е било мястото ѝ за партита. Една нощ довела някого…
Не просто някого, напомни си. Анслам. Един от тях — и не просто вампир, а член на аристокрацията.
Или поне някога бе член на аристокрацията. Сега и двамата бяха мъртви.
Елиз тръгна из неголямото помещение, макар и сама да не знаеше какво се надява да открие. Поредният пример, предположи, че дори да си учил за емоциите в продължение на години, това може и да не ти помогне, когато твоите собствени чувства са оголени и наранени.
Върна се в спалнята и се отправи към дрешника. Трябваше да го направи. Това бе почти като да затвори кръга, да пристъпи вътре и да бъде посрещната от… празнина. Нямаше нищо, освен няколко якета по закачалките и официална рокля, паднала на пода.
Алишън очевидно бе дошла тук след някой от приемите на глимерата. Смъкнала бе благовъзпитаната си маска. И бе…
— Толкова е тъжно — промълви Елиз, докато вдигаше червения сатен от пода.
Само че не беше изискана рокля. А наметало — красиво поръбено, със седефени копчета. Когато понечи да го закачи, нещо я удари по крака.
— Ау. — Залови се да прегледа гънките, чудейки се какво ли виси от наметката или пък се намира в някой скрит джоб. — Добре, това болеше.
Намръщи се, изваждайки голямо парче черен метал от подплатата. Беше тежко и имаше странна форма подобно на ключ, но не съвсем.
— Намери ли нещо? — разнесе се гласът на Акс зад нея.
— Не знам. — Тя му показа предмета. — Какво е това според теб?
Когато не получи отговор, хвърли поглед към него и завъртя предмета в ръцете си.
— Някакво оръжие за самозащита? Не е като вътре да се крие нож или… може би е ключ, само че не е за никоя врата, която съм виждала.
— Нямам представа. Но мисля, че трябва да си вървим.
— Да.
Изкушаваше се да вземе това, което беше намерила, каквото и да бе то, само че не искаше да бъде принудена да обяснява, ако го откриеха у нея, защо бе отишла в апартамента на Алишън и бе душила наоколо.
Пъхна предмета в джоба на наметката, след което излезе от дрешника, затваряйки вратата зад себе си.
Приближи се до едно кресло, приседна и се загледа в леглото.
— Благодаря ти, че дойде с мен.
Ясно си даваше сметка, че Акс бе застанал до стъклената врата, през която бяха влезли, огромното му тяло я изпълваше цялата.