— Наистина го оценявам. — Поклати глава, представяйки си онова, което се беше случило в тази стая. — Предполагам, че… нали се сещаш, просто трябваше да дойда тук.
— Аха.
— Мисля, че сега мога да продължа напред. Стигнах толкова далече, колкото е възможно. Това е задъненият край, който означава, че трябва да спра. Просто ще скърбя за нея по своя си начин. Може би дори ще направя някаква версия на церемония по преминаване в Небитието. — Тя си пое дълбоко дъх. — Интересно, сега се чувствам по-близка с нея, отколкото докато беше жива. А всяка скръб е нещо лично, нали? Всеки скърби по свой собствен начин за своите роднини. А тя е именно това — близки или не, във вените ни течеше една и съща кръв и нищо не може да промени това.
Акс мълчеше, но вероятно защото не знаеше какво да каже, и Елиз го разбираше. И тогава той ѝ даде нещо по-важно от думите.
Приближи се, коленичи пред нея и протегна ръце.
Елиз се отпусна в прегръдките му с въздишка на благодарност.
Понякога не се нуждаеш от правилните думи.
Нуждаеш се единствено от правилния човек.
47
— Значи, нямаш нищо против, ако отида у вас? — попита Елиз малко по-късно.
Двамата с Акс стояха на улицата пред блока, апартаментът отново бе затворен, а спомените за това как се разхожда из онези стаи се бяха отпечатали завинаги в ума ѝ. Но крехък мир започваше да пуска корени в сърцето ѝ.
— Акс? — повика го тя в хапещия вятър.
Той поклати глава, сякаш се опитваше да пропъди мислите за мястото, където бяха току-що.
— Извинявай. Какво?
— Сигурен ли си, че нямаш нищо против да отида у вас? Обещавам ти, че просто ще си седя пред огъня и вероятно ще заспя.
— Искам да си там — отвърна той, прибирайки кичур коса зад ухото ѝ. — Приятно ми е да си те представям пред огъня у нас. А и срещата ми не би трябвало да се проточи кой знае колко.
— Толкова се радвам, че Пейтън е добре и си почива у дома.
— И аз.
— Благодаря ти отново, че дойде с мен.
— Всичко, каквото поискаш. — Целуна я, без да бърза. След това отстъпи назад. — Нека те отведа на сигурно място у нас, а после се налага да вървя. След минути трябва да съм на уговореното място.
Елиз побърза да се дематериализира, той също и ето че я въвеждаше в къщата си и настояваше да накладе огъня за нея, макар това да означаваше, че ще закъснее.
— Днес температурата може да падне и до минус двайсет — заяви, докато слагаше цепеници върху запалените подпалки. — Всичкият този канадски въздух, който се спуска на юг и ни превръща в ледени висулки.
Елиз допря длани до опарените си от вятъра бузи.
— А и в града беше толкова ветровито. Слушай, и сама мога да го направя.
— Знам.
Много скоро в камината весело припукваха пламъци, а Акс изчезна в дъното на къщурката.
— Ще заключа задната врата — провикна се откъм кухнята. — А като изляза, искам да заключиш и входната.
Когато се върна в дневната, Елиз вече седеше пред огнището, но отново стана.
— Със сигурност.
— И ми се обади, ако се случи нещо.
— Обещавам.
— Резервният ми пистолет е под възглавницата на дивана, ето тук. Зареден е и със свален предпазител.
— Нямам намерение да стрелям никога повече. Или поне дълго занапред и дори тогава само ако е змия в колата ми. А сега няма ли да тръгваш най-сетне? Ще изпуснеш автобуса… и да — провлачи тя, — когато се върнеш, ще бъда гола.
От гърдите на Акс се изтръгна ръмжене.
— На това му се казва мотивация.
Бърза целувка и той излезе от къщата, викайки:
— Заключи! Или няма да тръгна!
Елиз се засмя и побърза да пусне резето.
— Заключено! Върви!
Върна се пред огъня и седна, свила колене и обвила ръце около краката си. В спокойното усамотение мислите ѝ се насочиха към Трой и това с какво нетърпение очакваше да започнат семинара след Нова година. Беше проявил такова разбиране, когато му беше казала, че макар наистина да го харесва, наскоро бе започнала да се среща с някого, така че двамата няма да могат да излизат. Изглеждал бе почти облекчен, обяснявайки, че вероятно е за добро, като се имаха предвид професионалните им отношения.
Така че в това отношение всичко беше наред.
Акс щеше да я придружава до университета и обратно, така че тя да бъде в безопасност. Нямаше търпение да я види как преподава…
Порив на вятъра връхлетя къщурката, свирейки през капаците на прозорците и карайки стрехите да стенат. Последва го още един и тя се обърна и се огледа. Струваше ѝ се, че я наблюдават, но… не.
Наоколо нямаше никой.
Когато трети яростен порив на вятъра изрева навън, Елиз можеше да се закълне, че усети студа му чак вътре. Но навярно бе, защото в ума си отново и отново виждаше насилието, на което бе станала свидетел на уличката вчера и онова, което си бе представила да се разиграва у Алишън.