Рейдж само си стоеше там и примигваше като идиот.
— Значи…
— Ще подпиша каквото поискате. Нали се сещаш, за да го направим законно. — Другият мъж вдигна длани с разперени пръсти. — И честна дума, не искам да се нанасям при вас или нещо такова. Не искам да се натрапвам. Това беше нейна идея, но бих искал… не знам, ако се съгласите да ми позволите да я виждам може би веднъж на всеки две години…
Рейдж дори не си даде сметка, че се е раздвижил. Ала в следващия миг вече беше стиснал другия мъж в смазваща костите прегръдка, толкова силна, че мускулите на раменете и ръцете му се издуха.
— Ще дойдеш да живееш в имението. — Бутна го назад, а после трябваше да го улови, защото Рун се олюля. — И ще ти намерим работа. И ще се настаниш при нас. Така ще бъде.
Рун изглеждаше слисан.
— Ъ…
— Първо Рот ще трябва да одобри това — обади се Вишъс. — Вече те проверихме, но кралят ще трябва да си каже думата.
— Всичко ще е наред. — Рейдж изпъна кожения си панталон. — Ще бъде страхотно!
Рун разтърка челото си, сякаш го болеше.
— Почакай, благодарен съм ви и така нататък. Но защо бихте го направили? Аз не съм ви никой.
— Глупости — заяви Рейдж. — Ти си един от семейството.
49
Е, това беше страшна веселба, помисли си Акс, когато най-сетне слезе от автобуса заедно с Ново, Бун, Парадайз и Крейг. Срещата се беше проточила цяла вечност — въвели бяха нови процедури за влизане в битка в града, нови оръжия бяха изпробвани и поръчани, преглеждали бяха отбранителни практики и им ги бяха набивали в главите, докато не му се беше приискало да закрещи.
Но поне братята нямаха намерение да изключат истинските битки с врага от програмата. Ни най-малко.
Добрата новина? Най-сетне можеше да се втурне вкъщи при Елиз.
С едно бързо махване за довиждане през рамо, Акс се дематериализира, приемайки физическите си очертания на поляната пред дома си. Усетил миризмата на огъня и доловил присъствието ѝ, той се усмихна.
Невероятно бе колко много може да донесе някой в живота ти. Да те изпълни отвътре. Да те направи едновременно по-силен и по-умиротворен.
Изкачи стъпалата и почука, изгарящ от нетърпение тя да му отвори…
Когато нищо не се случи, той се намръщи. Почука отново. А после извади връзка ключове, които не беше вярвал, че някога ще му се наложи да използва. Отвори и…
Първото, което забеляза, бе, че Елиз не седеше пред огнището, върху одеялата, където бяха правили любов.
Беше на дивана, там, където топлината на пламъците едва достигаше.
Второто, което привлече вниманието му, бе, че в скута си държеше наметката, с която той ходеше в „Ключовете“.
Акс бавно затвори вратата.
Тя обърна очи към него, срещайки спокойно погледа му. Ала лицето ѝ беше безизразно, върху него не се четеше никаква емоция, никакъв живот нито в очите, нито в изражението ѝ.
— Какво става? — попита той, заповядвайки си да говори нормално.
Скръсти ръце и се облегна на вратата. В главата му се зареди литония: Тя ще те напусне, знае и ще те напусне, знае… ще се окажеш досущ като баща ѝ… нестроен, фалшив хор, който заплашваше да го подлуди.
— Намерих това — каза тя, прокарвайки ръце по диплите на черния плат. — Намерих и онова, което беше в него. Маската и ключа.
Бум, бум, бум, бум…
За частица от секундата Акс погледна през рамо, мислейки, че някой блъска по кухненската врата, за да влезе.
Не. Беше сърцето му.
— Аз… от часове седя тук и си мисля. — Тя потърка с пръсти основата на носа си. — Прехвърлям през ума си неща, които да ти кажа. Въпроси, които да ти задам, като например как можа да стоиш срещу мен у Алишън и да се преструваш, че не знаеш какво открих там. Как можа да ме излъжеш…
Спря, защото гласът ѝ ставаше все по-висок и настойчив и като че ли си заповяда да се овладее.
— Така че отидох у Пейтън веднага след като намерих ключа ти, след като открих, че ме излъга.
— Страхотно — измърмори Акс.
Можеше да си представи с какво удоволствие Пейтън ѝ беше наговорил най-различни…
— Той не навлезе в подробности. Всъщност не каза почти нищо. Оценявам това, че не се намеси. Изобщо не трябваше да го поставям в подобно положение. Само че не знаех къде да отида, а когато са в плен на силни чувства, хората невинаги вземат най-добрите решения.
Акс зачака, знаейки, че краят предстои, и той не се забави.
— И предполагам… ето какво е заключението ми. — Елиз махна между тях. — В нощта, когато се запознахме, бях решила да започна да излизам с Трой. Беше необмислено решение. Сега си давам сметка, че случилото се с Алишън и стресът у дома подкопаваха част от мен и дори не осъзнавах колко слаба ставам. Въртях се отчаяно, мъчейки се да намеря изход, и тогава срещнах теб. Хвърлих се в това между нас — каквото и да бе то — с главата напред и без да се замисля.