— Не е ли красиво! — възкликна Бити и като пусна ръката на чичо си, заподскача наоколо. — И не се тревожи, ще свикнеш. Обещавам ти!
Рун изглеждаше така, сякаш му се вие свят, докато очите му се местеха между позлатата и колоните.
— Това е… Е, работех в голямо имение. Но нищо, което да може да се сравнява с това.
Бити отново го улови за ръката и го издърпа в билярдната.
— Ела да видиш масите за билярд!
Докато двамата изчезваха в другата стая, Рейдж обви ръце около раменете на Мери и прошепна:
— Къщата му беше безупречно чиста, Мери, но в нея нямаше нищо. Само легло и маса с един стол. Направо да ти се скъса сърцето, но беше готов да направи така, че нещата с Бити да се получат. Работодателят му ми каза, че Рун искал да работи повече часове, та тя да може да посещава училището в имението. Бил е готов да стори всичко по силите си.
В този миг откъм вратата на вестибюла долетя звън и Мери погледна към екрана на охранителната камера.
— О, Сакстън е.
Приближи се и пусна адвоката на краля да влезе.
— Идваш да се присъединиш към празненството?
Русокосият адвокат беше безупречно облечен, както винаги, с вратовръзка и коралова риза, която прекрасно подчертаваше тъмния му костюм с кърпичка в джоба на гърдите. И господи, миришеше толкова хубаво.
И господи, прекрасно бе да ѝ бъде толкова леко на сърцето, че да забелязва подобни неща.
Откакто Рун и Бити бяха предложили „плана“, както Мери го наричаше, имаше чувството, че ѝ бяха върнали живота. Беше невероятно. Всичко си беше както преди, сякаш болката и страхът, и несигурността изобщо не бяха съществували.
И интересно, макар Мери да не знаеше от собствен опит какво е да родиш, реши, че бе преживяла нещо, което поне емоционално приличаше на това: беше изгубила контрол, раздирана от болка, тя бе драпала напред през часовете и дните, ужасена и уловена в кошмар, който сякаш никога нямаше да свърши. А после имаше разкъсване и жизненоважно отделяне само за да се озове с дъщеря си в обятията си, на сигурно място. Светът отново бе такъв, какъвто трябваше да бъде, животът ѝ беше по-пълен, отколкото когато и да било, защото преходът беше свършил и всички бяха добре от другата страна на изпитанието.
Беше истинско чудо, а болката, вместо да ги осакати, бе направила връзката между нея и Бити още по-силна.
— Всъщност — отвърна Сакстън — донесох документите, които Рун поиска.
Докато адвокатът вадеше куп сгънати листове от вътрешния си джоб, Мери ясно си даде сметка, че двамата с Рейдж бяха застинали.
— Рун само трябва да ги подпише — обясни Сакстън.
— Да подпиша какво? — каза Рун, появявайки се във фоайето заедно с Бити.
При звука на гласа му Сакстън се обърна… и се сепна.
— Все още не се познавате, нали? — попита Мери. — Сакстън, това е Рун, чичото на Бити. Рун, това е Сакстън, пазител на всички документи, стратег и страхотен тип.
Сакстън продължаваше да се взира в другия мъж, докато той се покланяше ниско.
— Господарю.
За миг се възцари мълчание. А после Сакстън му протегна ръка.
— Моля те. Просто Сакстън.
Рун се взря объркано в протегнатата десница.
— Аз… дланите ми са груби.
— Но разбира се — промълви Сакстън, отпускайки ръка. — Искаш ли да прегледаш документите и да ги подпишеш?
Когато отново се възцари мълчание, Мери се обади:
— Сигурен ли си, че искаш да…
— Да — заяви Рун. — Трябва да има яснота, ако се наложи да се вземат решения или тя не е в състояние да говори в случай на медицинска криза.
По някаква причина Мери отново се просълзи. А после си спомни, че той не може да чете.
— Но ти трябва да знаеш какво пише в документите.
— Пише, че вие сте нейни родители, нали така?
— Да — промълви Мери.
— В такъв случай ще ги подпиша.
— Така действително е най-разумно — намеси се Сакстън. — Нека отидем в библиотеката. Вие двамата също може да дойдете.
— Насам — каза Мери, поемайки през мозайката с цъфналото ябълково дръвче. — Рейдж?
— Идвам. Бити, ще дадеш ли няколко минутки на възрастните? Защо не намериш Ласитър и не му сриташ задника вместо мен?
— Дадено! — каза момиченцето и се втурна да намери ангела.
Когато влязоха в библиотеката, Мери затвори вратата и видя, че Рун се взира в елхата.
— О, това е коледната ни украса. Аз съм човек… или поне бях. Дълга история.
Което я накара да се замисли за нещо…