— Ще ми прочетеш ли документите? — помоли я Рун. — Моля те.
— О, да. Да, разбира се. — Тя взе листовете от Сакстън и те всички се настаниха пред огъня. — Това е… — Трябваше да се прокашля, докато държеше страниците пред Рун. — С това… с това се отказваш от всичките си родителски права над Бити. — Тя посочи. — Това тук е името ти. А това — нейното. Текстът гласи, че оттук нататък не можеш да предявяваш никакви претенции за права над нея, нито към каквито и да било облаги, които биха могли да ѝ се полагат, нито да участваш или да имаш думата в каквито и да било решения, засягащи живота ѝ. Нали знаеш, че подпишеш ли го веднъж, няма връщане назад? Не може да бъде отменено.
Рун се взря в листа, а после посочи името си.
— Това е моето име, ето тук?
— Да.
— А това нейното?
— Да, точно така.
Той се взира известно време в думите.
— Интересно, това е единственият път, в който имената ни ще бъдат заедно.
Мери преглътна буцата, заседнала в гърлото ѝ.
— Рун, не е нужно…
— Някой има ли химикалка? — попита той.
Сакстън, който като че ли потискаше някаква емоция, извади златна химикалка.
— Ето, използвай моята.
Рун я взе и за миг изглеждаше поразен от нея. А после придоби разтревожен вид.
— Аз не мога… нямам подпис. Не знам как да напиша името си.
— Какъвто и да било знак — меко каза Сакстън — ще свърши работа. Аз ще се подпиша под него, за да удостоверя, че ти си го сложил. Ето тук.
Рун кимна, когато адвокатът посочи един ред в долния край на втората страница. След това се наведе над листа.
Дълго остана така. Много по-дълго от двете секунди, които бяха нужни на повечето хора, за да надраскат името си.
Когато отново се надигна, Мери затисна устата си с ръка.
— Това съм аз — каза Рун, посочвайки малката рисунка на лицето си, която беше нахвърлял. — Това е моят знак.
Беше невероятно красиво изображение на чертите му. И всички притихнаха.
— Само това знам как да направя — обясни Рун.
Сакстън подръпна основата на носа си.
— Прекрасно е. И напълно достатъчно.
След това също се подписа, заверявайки документа, и се изправи.
— Ще отида да го архивирам в къщата за аудиенции.
— Но после се върни — каза Мери. — Моля те. В края на нощта ще имаме малко тържество за добре дошъл. Ела и ти, ако можеш.
Адвокатът погледна за миг към Рун.
— Добре. Благодаря, ще дойда.
В автобуса на път към тренировъчния център, Акс седеше най-отзад, далече от останалите. Пейтън беше далече напред, избрал си място близо до преградата, която ги делеше от шофьора.
Не беше погледнал назад, докато се качваха. Не погледна назад нито веднъж, докато пътуваха на север.
Но освен това не слезе, когато спряха на паркинга и всички други се отправиха към класната стая.
— Мен ли чакаш? — попита Акс, когато останаха сами.
Сега вече другият мъж се обърна.
— Да.
— Не е нужно да те нападам в гръб. Спокойно мога да го направя и лице в лице.
— Знам. — Пейтън подпря лакти на коленете си. Трудно бе да се разчете настроението му, докато се взираше напред. — Предполагам, научил си, че Елиз дойде да ме види снощи.
— О, съобщи ми, и още как.
— Не съм казал нищо за теб и Ново.
— Е, радвам се за теб. Елиз ми обясни колко мрази лъжците, а като се има предвид, че никога не съм чукал Ново, поне в това отношение си чист.
— Това си е твоя работа, не моя.
— Напълно си прав.
Дългата тишина, която се възцари, бе изненадваща.
— Приключихме ли тук? И за твое сведение, нищо няма да ти направя. Не искам да имам нищо общо с теб и това не се е променило от деня на ориентацията насам.
— Баща ѝ ми се обади. Тя се изнася от къщи. Помоли ме да я наглеждам и аз се съгласих.
Елиз се изнасяше от дома си? Леле!
А после си напомни, че това вече не му влизаше в работата, нали така?
— Значи, получи онова, което искаше. — Той се изправи. — Поздравления. Разбира се, за такива като теб всичко винаги се нарежда, нали…
Ново изкачи стъпалата на автобуса и надникна вътре.
— Да не се убивате тук вътре или какво?
Акс поклати глава.
— Не. Всичко е наред. О, той обаче мисли, че съм те чукал преди две нощи… или когато и да бяхме в клуба.
— Какво?
— Чу ме.
Ново се взря в Пейтън.
— Акс ме предложи за членство. Ето защо ме заведе там. И то, защото го помолих. О, и между другото, отказа ми, когато му предложих да бъде с мен. Отказа ми недвусмислено. Исусе, Пейтън, възможно ли е да си още по-голям задник?
Акс се отправи към вратата на автобуса, клатейки глава.