— Няма значение. Всичко е наред. Продължаваме напред.
Мина покрай Ново и слезе от автобуса, отправяйки се към отворената врата на центъра.
Докато вървеше към тренировъчната зала, където щяха да бъдат тази нощ, ясно си даваше сметка за цял куп неща: като за начало, беше изтощен, ала имаше чувството, че ще му се наложи да свикне с това. Болеше го, но и към болката трябваше да се приспособи.
Освен това беше ужасен.
Следеше всяка мисъл в главата си, търсейки признаци, че е на път да рухне, като баща си. Беше като да търси пукнатини в основата на съществото си, в очакване цялата постройка да се срути, предусещайки парализата, която беше гледал в продължение на години.
Вече беше осакатен отвътре. Несъмнено същото щеше да се случи и отвън.
Защото жалката истина бе, че се беше обвързал с Елиз.
Да, както тя беше изтъкнала, бяха само няколко нощи, само че — както бе чувал неведнъж, но никога не го беше вярвал — когато ставаше дума за мъжете и сродната им душа, не беше нужно никакво време; нужна бе единствено правилната жена.
А Елиз бе правилната жена за него, макар той да бе грешен за нея. Така че, да, беше осакатен и щеше да остане такъв до края на живота си.
Но какво пък.
Беше осакатяван и преди. Свикнал беше.
Както на някои просто им беше писано да са щастливи, така други никога не печелеха в лотарията на живота.
51
В края на нощта, когато всички в имението на Братството се събраха и се настаниха около масата в трапезарията, Рейдж зачака Мери да му даде знак.
И когато тя го стори тъкмо докато поднасяха угощението за Последното хранене, той се обърна към седналата до него Бити.
— Хей, ще дойдеш ли за минутка с мен и майка ти? Всичко е наред, просто искам да поговорим за нещо.
— Разбира се! — Момиченцето скочи на крака, готово да върви. — Чичо Рун, ей сега се връщам. Ти остани с Кочовците.
Рун примига недоумяващо.
Ласитър се приведе към него.
— Кочове. Бити има проблем с говора. Толкова е тъжно…
Бити го плесна по ръката.
— Корави чичовци. А ти ще престанеш ли?
— Никогаааааааа! — изкряка ангелът, преди да я дръпне закачливо за косата.
Бити заподскача напред и Рейдж извика след нея, притискайки Мери до себе си:
— В библиотеката, Бит. Отиваме в библиотеката.
— Слушам.
— Готова ли си? — прошепна той на своята шелан. Тя кимна и той промълви: — Всичко ще бъде наред.
Влязоха в библиотеката и Рейдж затвори вратата зад тях. Човече, чувстваше се така, сякаш се беше върнал обратно в собствената си кожа, в собствения си живот, в собствения си океан, плуваше с лекота по течението, а не срещу него. И Мери се чувстваше по същия начин. Прескъпа Скрайб Върджин, хубаво бе да види светлината, завърнала се отново в очите на неговата шелан, и усмивката върху лицето ѝ.
А що се отнасяше до Рун? Той беше същинско съкровище. Тих, изпълнен с достойнство и изобщо не беше някакъв женчо. Беше настоял сам да отнесе нещата си в стаята за гости, която му бяха приготвили в коридора със статуите. И вече се оглеждаше за неща, които да оправи, да изчисти, да подобри.
Фриц като нищо щеше да го намрази.
— Какво има? — попита Бити, а после вниманието ѝ беше отвлечено от коледната елха. — Леле, трябва да отпразнуваме твоя празник, мамо. Но още не. Рун има нужда от подаръци. Трябва… трябва да открием какво харесва, а аз имам джобни пари. Мога да му взема нещо и сама, но и вие трябва да го направите.
Мери се засмя и притегли момиченцето на дивана.
— Определено.
— Ура! Е, какво става? Татко, трябва да гледаме „Дедпул“ заедно с него. Той не е гледал никакви филми. Никакви! Нито дори „Челюсти“. Направих списък и двамата с теб ще го прегледаме заедно. Ще си направим график за гледане, така както сторихме с мен.
Рейдж кимна.
— Абсолютно. Този пропуск е по-съществен от грамотността.
Мери зарови лице в ръцете си.
— Вие двамата сте луди.
Рейдж вдигна длан с разперени пръсти и Бити я плесна със своята.
— Само така — рече Рейдж. — А сега трябва да станем сериозни. Майка ти иска да ти каже нещо.
Бити се съсредоточи върху тяхната Мери.
— Давай, мамо.
Леле, прекрасно бе тази дума отново да бъде в речника им.
В краткото мълчание, което се възцари, Рейдж се намръщи и се огледа наоколо.
По някаква причина имаше чувството, че не са сами… и все пак в библиотеката като че ли нямаше никой друг, освен тях.
Мери улови ръката на Бити и я погали по опакото на дланта.
— Спомняш ли си, когато ти казах, че бях болна?
— Ракът не се е върнал, нали? — попита момиченцето уплашено. — Ти няма…