— Не, не. В никакъв случай. И именно това трябва да ти кажа.
— Какво? Не разбирам.
В сигурен низ от съвършено подбрани думи Мери разказа историята от начало до край. За рака. За Рейдж, появил се в живота ѝ. За намесата на Скрайб Върджин и какво означаваше тя.
— Искаш да кажеш, че си… безсмъртна? — ахна Бити. — Като божество или нещо такова?
— О, не. Не, не, не като божество. Никога. Това е работа, която определено не бих искала. Това обаче означава… ами погледни го така. Сама решавам кога да премина в Небитието. Нали знаеш, че всички постепенно остаряват? С всяка година стават все по-стари? А понякога им се случват лоши неща и те се разболяват или ги раняват?
— Да. Както с татко, когато го простреляха. Преди да почне да носи онези жилетки. Или както стана с моята мамен.
Докато Мери протягаше ръка, за да помилва детето по бузата, Рейдж си помисли: Ах, моите две момичета. Моите две съвършени момичета на светлината на огъня…
— Е, за мен не е така — продължи Мери.
— Значи, можеш да живееш толкова дълго, колкото и аз?
— Да.
Очите на Бити се насълзиха. А после тя обви ръце около Мери.
— Значи, никога няма да ме изоставиш! Никога няма да изгубя майка си!
Океееееееееей, време за прокашляне.
— Никога. — Мери притисна момиченцето до гърдите си и се усмихна през красиви сълзи. — Никога. Не исках да го крия от теб, но просто не исках и това да повлияе на решението ти да останеш с нас.
— Просто се чувствам такава късметлийка. Такава късметлийка. — Бити се дръпна лекичко назад и погледна към Рейдж. — Ами ти?
— Бронирани жилетки, момичето ми. — Подсмръкна така, сякаш имаше сенна хрема. Защото определено не плачеше или нещо такова. О, не. — Тренировки и екипировка. Както ти казах и преди, всяка вечер, когато излизам да си върша работата, твърдо възнамерявам да се върна при моите момичета.
Бити помълча за миг, а после кимна.
— Добре, но внимавай.
Нещо привлече погледа на Рейдж и той се намръщи.
Слънчево зайче. На килима. До елхата.
— Ласитър! — извика той. — Ти сериозно ли?
Ангелът се появи изведнъж, а русо-черната му коса и златните халки и огърлици създаваха онази аура, която го обгръщаше винаги. Или пък, мамка му, това сияние си беше просто той.
— Какво ви казах? — заяви ангелът, издокаран в зебров клин, излязъл сякаш от гардероба на Стивън Тайлър. — Имайте вяра. И всичко ще бъде наред. Какво. Ви. Казах.
Рейдж нямаше как да не се засмее.
— Фантастично. Още една причина да се надуваш.
— Величието се познава по делата. — Ангелът се завъртя в кръг, а после се направи на Майкъл Джексън, тръгвайки назад с лунната походка, докато не спря, вдигайки се на пръсти. — Освен това съм страхоооооооотен.
Мери и Бити също се разсмяха и Рейдж се облегна назад с усмивка.
А после се замисли. Окей, след като Рун не бе гледал дори „Челюсти“, откъде щяха да започнат?
Вероятно не от там. Нито пък от Джейсън. Майкъл. Фреди. Рун не беше някой женчо, но все пак не искаха да го накарат да се насере в гащите, нали така?
— Какво има? — попита Мери.
Рейдж разтърка лицето си и погледна към Бити.
— За чичо ти… може да се наложи да започнем по-полека с филмите. Не искам да му изкараме акъла.
— „Умирай трудно“? — предложи дъщеря му.
— Прекалено е.
— Сериозно, толкова ли е зле?
— Сериозно.
Възцари се тишина. А после двамата заявиха едновременно, с един и същи тон:
— „Дяволчетата“.
На това му се казваше бащинска гордост, помисли си Рейдж, докато отново вдигаше длан и Бит я плесна с всичка сила.
52
Имаше нещо в навечерието на Нова година, което те кара да искаш да започнеш начисто.
Няколко вечери по-късно Пейтън седеше на ръба на леглото си, издокаран в дрехите си за ходене по клубове, и преглеждаше съобщенията на телефона си. Толкова много покани — от момчетата в глимерата, от човеци, които мислеха, че е част от клубната сцена на Колдуел, от жени, жени… още жени.
А съобщенията не спираха да пристигат.
Парадайз и Крейг щяха да разпускат в нейната къща и го бяха поканили да се присъедини към тях, само дето бяха добавили, че са сигурни, че ще е прекалено зает да купонясва някъде. Бун щеше да бъде с тях. Никой не знаеше къде ще е Ново.
Акс определено не беше информирал никого какво смята да прави.
Пейтън остави телефона настрани и се загледа пред себе си. Беше неприятно трезвен и твърдо възнамеряваше да промени този факт.
Аха.
Всеки миг щеше да надигне някоя бутилка или да дръпне от бонга и да отплува в черепа си, далече от кашата, която клокочеше в главата му от известно време насам.