Мислите му се върнаха към предишната нощ, когато заедно с Акс и останалите кръстосваха улиците с изоставени сгради, инстинктите им бяха нащрек, оръжията — вдигнати и готови за стрелба, братята — с тях.
Беше нова фаза.
Вече не бяха ученици, не и наистина. По-скоро войници в подготовка.
Акс беше сдържан, както винаги, без да издава и следа от емоция за каквото и да било, обтегнат като струна, увита около нечий врат. Ала, човече, виждаше се, че страда. Беше отслабнал. Торбичките под очите му бяха толкова големи, че можеше да събереш багаж за кратка екскурзия в тях. А мрачното му настроение бе осезаем товар, който той носеше със себе си във всяка стая, всяка уличка, всяко пътуване с автобуса.
Не беше нужно да си гений, за да се досетиш, че Елиз не беше в по-добро състояние. Пейтън я беше видял как изглежда, когато бе дошла при него.
Времето и прекъсването на връзката ѝ с Акс определено не бяха оправили това.
Мамка му, помисли си Пейтън, докато разтъркваше лице. Просто… мамка му.
Телефонът му иззвъня. Сигурно за петдесети път. Поредното обаждане, за да го поканят кой знае къде.
Когато най-сетне взе телефона си, Пейтън отвори списъка с контакти и набра номер, който бе избирал само веднъж досега.
Едно позвъняване. Две. Три…
— Ало?
Той се прокашля.
— Ново? Виж… недей да затваряш, окей? — Последва пауза. — Ало?
— Какво?
— Слушай, искам да ми направиш една услуга.
— Освен ако не става дума да те фрасна с тиган, не мисля, че проявявам интерес.
— Какво ще правиш тази вечер?
— Нищо, което да включва теб.
Пейтън размърда пръсти в дизайнерските си мокасини.
— Нуждая се от помощта ти.
— Ако искаш да си смениш характера, опитай в ибей. Не е нужно да подбираш кой знае колко. Всичко, освен сериен убиец, би било подобрение.
Пейтън се взираше в празния, тъмен екран на телефона си.
— Ало? — повика го Ново.
— Искам да ми помогнеш да поправя една грешка. И не се ебавам с теб, аз наистина не мога да го направя сам.
Нещо в гласа му, или кой знае какво, явно я докосна.
— Пиян ли си?
— Не. Не съм и друсан. — Той прокара пръсти през косата си. — Мамка му, може би е част от проблема ми. Само че първо трябва да оправя това, а после… Е, все тая.
— Къде си?
— У нас.
— Слез и отвори входната врата. — Ново звучеше подразнена. — След минута съм при теб.
Пейтън остави телефона в стаята си. Честно казано, беше му дошло до гуша от хората, обаждащи се по него. Докато излизаше, мина покрай едно огледало. Видя същото лице, същата коса, същите привлекателни черти, които виждаше всяка нощ от живота си.
И все пак не можа да познае себе си.
Може би онзи куршум му беше повредил мозъка, помисли си, докато прекрачваше навън.
Защото, откакто го бяха простреляли в главата, определено не се чувстваше както трябва.
Елиз седеше пред компютъра и преглеждаше обяви за жилища под наем, когато домашният телефон до малката лампа от „Тифани“ се обади.
Вдигна и чу иконома да ѝ съобщава, че има гости, които я чакат в салона.
— Благодаря. Ей сега ще сляза.
Когато затвори, ѝ хрумна, че не беше попитала кои са. Ала всъщност не я беше грижа. Може би нейни братовчедки. Или пък баща ѝ беше организирал намесата на загрижени доброжелатели, за да я откаже от взетото решение.
Ала дори това не можеше да я уплаши. Щом можеше да преживее загубата на Акс, можеше да преживее всичко.
Излезе от стаята си и пое по коридора, минавайки покрай някогашния апартамент на Алишън. Нищо не се беше променило. Чичо ѝ все така се рееше наоколо, сякаш е безтегловен, опитвайки се да открие почва под краката си, докато неговата шелан се самоунищожаваше в спалнята им. Баща ѝ все така не разбираше защо тя трябва да си тръгне, защо толкова настояваше да получи докторска степен, защо трябва да бъде такъв бунтар.
Всичко ще бъде наред, опитал се бе да я убеди, стига само тя да уседне и да престане да говори за неща, които просто не беше нужно да бъдат обсъждани.
Да, трябваше да му го признае — не ѝ казваше, че не иска никога вече да я види.
Но беше тъжен, че тя си отива.
Елиз също. Щеше да ѝ липсва семейството, в което беше отгледана, дори ако то бе толкова съсипано, че единственият шанс да води истински, пълноценен живот бе извън него. Само че не можеш да промениш другите. Единствено себе си.
И като стана дума — не беше чула нищо от Акс.