— Елиз? — извика към затворената врата. — Какво, по дяволите, правиш тук?
Гласът ѝ беше приглушен.
— Имаш… имаш ли нещо против да вляза?
Акс сви рамене. Най-вече защото мозъкът му даваше на късо и го правеше прекалено глупав, за да говори.
А после си спомни, че тя не може да го види.
— Да. Искам да кажа, влез.
В следващия миг тя прекрачваше прага и пристъпваше напред, бавно, сякаш се боеше, че той всеки момент може да размисли.
Господи, изглеждаше страхотно. Но разбира се, тя винаги изглеждаше страхотно. Дори когато го мразеше.
— Виж, не знам… — Тя се прокашля. — Не знам как да го кажа, така че…
— Давай. Каквото и да е, аз съм готов да го посрещна.
Вече бе взривила бомба в гърдите му. Какво, ако сега изгубеше и ръцете, и краката си? И, да, да, да, би трябвало да ѝ се развика и да я направи на нищо, задето го беше обвинила несправедливо. Ала, честно казано, нямаше енергията за това.
— Съжалявам.
Акс се сепна.
— Какво?
— Аз… слушай, наистина съжалявам. Възможно е да съм те преценила погрешно…
— Почакай, какво?
От устата ѝ се заизливаха думи, които той не разбра съвсем. Нещо за това как Пейтън и Ново дошли в къщата на баща ѝ. Онзи ключ. Членство. Никакво обсъждане. Никакъв секс.
— Какво? — повтори той.
— Както казах, дойдоха, защото Пейтън не се чувстваше добре заради станалото. Смяташе, че съм те осъдила несправедливо.
Акс примига. А после сви рамене.
— Е, и?
— Ами, ъ… — Тя поклати глава. — Ще ми кажеш ли защо не ми обясни за ключа?
— И този път ще ми повярваш?
— Да, мисля, че ще ти повярвам.
Акс прокара ръка през косата си и отново се озова в дрешника на една мъртва жена, която не познаваше, заедно с Елиз, стиснала в ръката си онова парче метал.
— Помислих си… помислих си, че няма да разбереш. Нали се сещаш, ще ме отпишеш или нещо такова. Не знам. Отказах се от наркотиците, но в известен смисъл все още се лекувах чрез секса. Просто се мъчех да избягам от собствената си глава.
— Някога наранявал ли си някого? В… ъ, клуба?
— Искаш да кажеш като Анслам? Не. Никога. И никога не съм бил с Алишън. Дори не я познавах. Много хора ходят там. — Той разпери ръце. — Все тая, просто исках да вярваш в мен. Исках да бъда мъжът, за когото виждах, че ме имаш. А пристрастеност към секса определено не беше част от тази картинка.
— Изпитваш ли нужда да се върнеш там?
— Не и откакто те срещнах. Когато заведох Ново в „Ключовете“, нищо там не ме интересуваше. Вече не беше както преди. Исках да бъда единствено и само с теб.
— Все още ли е така? — прошепна тя.
Акс скръсти ръце на гърдите си.
— Какво искаш от мен, Елиз? Защо дойде?
— Аз просто… толкова съжалявам. Направих си заключения без никакво основание и те обвиних в какво ли не. И наистина съжалявам. Предполагам, че емоциите ми надделяха.
— Няма нищо — измърмори той. — Искам да кажа, всичко е наред.
— Не, не е. — Изглеждаше толкова тъжна. — Предполагам, истината е… ами… както ти каза, аз съм по-добър преподавател, отколкото ученик. Реших всичко и ти си прав, дори не ти позволих да се защитиш.
Във възцарилото се между тях мълчание на Акс му се искаше да закрачи напред-назад, но, ехо! — беше чисто гол.
— Ще те попитам отново. Защо си тук?
— Защото… обичам те. Ето защо.
Мина известно време, преди Акс да осмисли думите ѝ, а когато това стана, напълно изгуби дар слово. В най-жалките си фантазии си беше мечтал — по дяволите, беше се молил — за тази промяна у нея. Надявал се бе това да бъде единственото чудо, което е получил в живота си. Възможно ли бе да е истина?
Завладян от емоции, единственото, което бе в състояние да стори, бе да се наведе, да вземе нещо от дивана и да протегне ръка.
Елиз се приближи.
— Какво е това?
— Би трябвало да е птица — смотолеви той, докато ѝ го подаваше. — Не знам какво се получи накрая. Както и да е. Аз също те обичам.
Очите на Елиз се отвориха широко.
Акс сви рамене. А после се усмихна.
— Какво? Да не искаш да ти се развикам, задето ме обвини несправедливо? Ти очевидно достатъчно се измъчваш заради това, а като някой, който непрекъснато се укорява за всичко, знам, че винаги сме по-сурови със себе си, отколкото с когото и да било. И я стига, аз се обвързах с теб. Можеш буквално да ме прегазиш с кола, да ме подпалиш и да ме хвърлиш от някой мост и аз пак ще те приема обратно. Не че препоръчвам подобен подход към сдобряването…
Елиз се хвърли на врата му, прегръщайки го толкова силно, че дъхът му спря. Ала той нямаше нищо против. Да я усеща до себе си, да вдъхва уханието на косата и кожата ѝ, да знае, че е близо, не само физически, но и в сърцето му?