На кого, по дяволите, му трябваше кислород?
— Обичам те — повтори, докато тялото му започваше да трепери. — Господи, обичам те…
Не така бе очаквала да се развият нещата. Ни най-малко.
Беше се приготвила да посрещне порой от укори. Почти бе сигурна, че щеше да я изхвърли от къщурката, и нима би могла да го вини? Беше си въобразила цял куп неща, защото беше наранена и се чувстваше предадена и обзета от параноя. По дяволите, беше го ударила там, където болеше най-много, превръщайки го в стратегия за справяне със скръбта ѝ.
И, да, нещата може би бяха започнали по този начин, но определено бяха прераснали в нещо много повече: ако Акс бе просто психологическа патерица, нямаше да ѝ липсва толкова мъчително. Всяка секунда, всеки удар на сърцето ѝ, всяко поемане на дъх.
— Обичам те — каза Елиз, — толкова те обичам, а замалко да съсипя всичко и…
— Шшт, не е нужно да мислим за това.
— Само че аз трябва да изкупя вината си и отново да спечеля доверието ти, и да…
Акс я пусна да стъпи на земята… Леле! Беше толкова гол и, да, определено реагираше на присъствието ѝ. И, да, тя реагираше на неговото.
— Елиз. — Той отметна кичур коса от лицето ѝ. — Слушай, няма да те съдя, задето се опитваше да защитиш себе си. Истината е, че не се познаваме много добре, а доверието идва с времето. Ти реагира емоционално. Аз реагирах емоционално. Случват се такива неща. Не знам за теб, но лично аз предпочитам да се съсредоточа върху бъдещето, вместо върху едно недоразумение, което е нещо нормално в отношения между влюбени.
— Ами ако Пейтън не беше казал нищо?
— Само че той го направи.
— Ами ако ти не ме беше пуснал да вляза?
— Само че го направих.
— Ами ако не ми беше повярвал…
Акс сложи нежно пръст върху устните ѝ.
— Мисля си за нещо, което Рейдж ми каза преди известно време.
— Да не би да е за преподаватели, които са пълни идиоти по собствения си предмет?
— Ти не си идиот. И, не, става дума за… ами нощта, когато му спасих живота. След това се измъчвах, досущ както правиш ти сега. Ами ако не бях стигнал навреме, ами ако това или онова, и той ми каза, че е безсмислено да се укоряваш за нещо, което съдбата е решила да се случи. Така че, дори ако Пейтън не беше казал нищо, пак щяхме да се съберем, защото така е било писано.
— Но… но…
— Елиз, нима не разбираш? Вратата ми винаги е била отворена за теб. Винаги е отворена за теб.
И ето че я целуваше и я слагаше да легне пред огъня.
Елиз се извиси заедно с него в облаците още преди да остане гола. Сърцето ѝ бе свободно, възелът в гърдите ѝ бе развързан, погрешният курс, който животът ѝ бе взел, бе оправен.
Миг преди да се слеят, се дръпна лекичко назад.
— Значи, вратата ти е винаги отворена, така ли?
— Винаги.
— Така значи… — Усмихна му се, мислейки си, че ако е възможно да е по-щастлива, сърцето ѝ щеше да се пръсне. — Защото по една случайност аз се изнасям от къщи.
Веждите му подскочиха.
— Нима?
— Натъжава ме, но там просто не е правилното място за мен.
— Знаеш ли, не бих отказал един съквартирант. Всъщност тъкмо си мислех, че си търся красива, интелигентна жена, която я бива както с остроумните отговори, така и с пистолета.
Елиз закима.
— А аз си търся място, което да е сигурно, безопасно, уединено, сгрявано от открито огнище и в което всяка нощ има фойерверки благодарение на тип, който е татуирал половината си тяло и няма нищо против жени, които си въобразяват какво ли не.
— В такъв случай бих казал, че си пасваме съвършено.
При тези думи гръбнакът му се изви и той я изпълни дълбоко. Тя ахна и по устните му се разля усмивката на мъж, който прекрасно си дава сметка за ефекта, който има върху своята жена.
— Пасваме си съвършено — простена тя, — ала има нещо.
— Какво е то?
— Не мисля… — Тя хвърли поглед към парчето дърво, което ѝ беше дал. — Не мисля, че те бива в изкуството.
Акс избухна в смях.
— Нали? Какво, по дяволите, е това? Реших да се пробвам по стъпките на баща си и открих, че изобщо не е за мен.
— Сигурен си, че е птица?
— Не знам…
Докато говореха един през друг, полунощ дойде и отмина, водейки със себе си нова година, ново начало и за двамата.
Ново начало, което щеше да продължи цели два живота.
54
— Чакай, този е за М. Р.!
Седнала в библиотеката с чаша топло какао в ръка и захарно бастунче в устата, Мери се усмихна, когато Бити се втурна към Първото семейство с опакован в станиол подарък. Момиченцето беше облечено в рокля от червена тафта със зелен шарф и беше като излязло от картинка. Ако не се броеше едно: носеше и бейзболното кепе на Ласитър с еленови рога. Което би било почти приемливо. Ако не беше надписът: „Гринч може да върви на елфа си“.