Да, помисли си Мери, това бе най-прекрасната Коледа, която бе имала.
— Мери.
При мекия звук на името си тя се обърна, оглеждайки се зад себе си. А после се намръщи.
— Ласитър?
— Тук съм.
— Къде? — Мери продължаваше да се оглежда. — Защо гласът ти отеква така?
— Комина.
— Какво?
— Заседнах в шибания комин.
Мери изтича до камината и се отпусна на четири крака. Надникна в тъмния димоотвод и поклати глава.
— Лас? Какво, по дяволите, правиш там?
Гласът му долетя някъде над нея.
— Недей да казваш на никого, става ли?
— Какво…
Една ръка се показа от отвора. Една почерняла от сажди ръка, облечена в червен ръкав, поръбен с бяло. Което сега беше посивяло от пепел.
— Заседнал си! — възкликна тя. — Слава богу, че не запалихме огъня!
— На мен ли го казваш? — измърмори ангелът със своя безплътен глас. — Трябваше да духна клечката на Фриц поне сто пъти, преди най-сетне да се откаже. Мамка му, това прозвуча доста мръсно. Както и да е, напомни ми никога повече да не се опитвам да се правя на Дядо Коледа за хлапето ти. Никога вече няма да го направя, нито дори за нея.
Мери се протегна още малко, но цепениците в огнището я спряха.
— Ласитър, защо просто не се дематериализираш…
— Нанизах се на някаква желязна кука. Не мога да се изпаря. Ще вземеш ли това?
— Кое?
— Това.
Той протегна ръка към нея. В шепата му имаше… кутийка? Малка, тъмносиня кутийка.
— Отвори я. И преди да попиташ, вече го обсъдих с тъпоглавия ти хелрен. Не ревнува или нещо такова.
Мери седна назад и поклати глава.
— Повече се притеснявам за теб…
— Простоотворишибанотонещонайсетне.
Тя свали капака и откри малко по-малка кутийка вътре. От кадифе.
Отвори я… и ахна.
Диамантени обици. Две съвършено еднакви, искрящи, диамантени…
— Майчини сълзи — меко каза кънтящият глас на Ласитър. — Толкова твърди, толкова красиви. Казах ти, че всичко ще бъде наред. Те ще ти напомнят колко си силна, колко силна е обичта ти към дъщеря ти и как дори и в най-лошите моменти нещата винаги успяват да се наредят както трябва.
Примигвайки, за да пропъди сълзите, Мери си спомни как плаче във фоайето пред ангела, как ридае, защото всичко бе изгубено.
— Толкова са красиви — каза дрезгаво.
Извади едната обица от кутийката, свали перлата, която украсяваше ухото ѝ, и я замени с диаманта. След това стори същото от другата страна.
— Мери! — извика Рейдж от отворената врата. — Ела да видиш… — А после млъкна и се усмихна. — Значи, ти ги е дал, а?
— Да. — Тя остави кутийката настрани. — Но, Рейдж, имаме проблем…
— Нали ти казах да не ме издаваш! — излая Ласитър.
Рейдж се намръщи.
— Ласитър?
— Да ти го начукам! — долетя приглушеният отговор.
Мери посочи към огнището.
— Ласитър е заседнал в комина, облечен като Дядо Коледа и набучен на нещо, поради което не може да се дематериализира. Така че имаме проблем.
Рейдж примига веднъж. А после отметна глава назад и се разсмя толкова силно, че прозорците се разтресоха.
— Това е най-страхотният коледен подарък в историята на света!
— Да ти го начукам, Холивуд! — изкрещя Ласитър от комина. — Да ти го начукам толкова силно…
Братята започнаха да се връщат в стаята и Рейдж тутакси се залови да им докладва за ситуацията, като само дето не се подмокри от смях. След това се приближи до камината, подпря ръце на коленете си и се провикна:
— Какво е чувството да си проктолог? Харесва ли ти колко е тясно? Бих те нарекъл нещо друго, но дъщеря ми може да ме чуе. Започва с „в“ и завършва на „р“!
— Ще те убия веднага щом изляза от тук!
— Искаш ли кукла с малката русалка за компания? О, почакай, защо не напъхам онази препарирана херинга в…
— Да го духаш!
Докато двамата си разменяха все такива реплики в духа на празника, а останалите се насъбраха около тях, заливайки се от смях, Ви реши, че навярно биха могли да пуснат верига от ремаркето на новия пикап на Рун. Мери стоеше отстрани и просто гледаше семейството си.
— Мамо?
Насочвайки вниманието си към Бити, тя се усмихна и я помилва по дългата тъмна коса.
— Весела Коледа, мамо. — Момиченцето я прегърна. — Това беше най-страхотната Коледа, не мислиш ли? Искам да кажа, знам, че ми е първата, но не мисля, че може да бъде по-хубаво от това.
Мери притисна дъщеря си до себе си и плъзна поглед по купчината отворени подаръци и километрите смачкана хартия за опаковане, и пълния хаос, и усети, че я изпълва такава радост, че тялото и душата ѝ се превърнаха в щастлив балон, който се издигна във въздуха, макар краката ѝ да бяха стъпили здраво на земята.