Проклет диван.
Що се отнасяше до баща ѝ, въпросът беше приключен. Елиз повече нямаше да ходи в университета и щеше да приеме наказанието за лъжата си под формата на неговото настойничество. Точка по въпроса.
На заден план, подробностите от стаята ѝ бяха толкова ясни — завесите от копринен брокат, леглото с балдахин, френските антики и рисуваните на ръка тапети, излезли сякаш от филм за едуардианска Англия.
Нали се сещате, нещо с Кийра Найтли в корсет и пищна перука.
Нищо от това не бе в нейния стил. По дяволите, та тя дори не знаеше какъв бе нейният стил.
Телефонът ѝ зазвъня и тя го извади от палтото, което така и не си беше направила труда да свали. Погледна кой се обажда.
— Слава богу — каза и подпря глава на ръката си. — Нуждая се от теб.
— Хей, по средата на тренировка съм. Добре ли си?
Гласът на Пейтън беше приглушен, сякаш беше закрил устата си с ръка.
— Не. Не съм.
— Слушай, сега не мога да говоря. Преструвам се на мъртъв в една уличка.
— Какво? — Елиз знаеше, че братовчед ѝ си пада по разни шантави неща, ама сериозно ли? — Къде си?
— Както ти казах, в една задна уличка — прошепна той. — Току-що ме убиха в едно полево упражнение и си чакам наказанието. Да се видим след час.
Докато Пейтън ѝ диктуваше някакъв адрес, Елиз поклати глава, макар че той не можеше да я види.
— Не, не разбираш. Докато ти се преструваш на мъртъв, аз съм под домашен арест. Не мога да изляза от тук.
— Какво?
Е, тя също беше пълна с изненади.
— Дълга история. Не мога да изляза, за да се срещнем…
— Разбира се, че можеш. Просто открехни прозореца и се дематериализирай. Ще се видим след час.
Връзката прекъсна и Елиз отдръпна телефона от ухото си, сякаш можеше да накара братовчед си отново да ѝ се обади.
Пейтън бе този, който бе дошъл да съобщи на семейството какво се бе случило с Алишън. И макар че на Елиз ѝ беше забранено да присъства в стаята или да научи каквито и да било подробности, по-късно той се беше отбил при нея и ѝ беше казал, че ако се нуждае от нещо, винаги може да го потърси.
Вероятно го бе имал предвид по-скоро с оглед смъртта на Алишън, но Елиз нямаше към кого другиго да се обърне.
Когато телефонът ѝ иззвъня отново, тя вдигна незабавно.
— Говоря сериозно, не мога да изляза.
— Моля? — разнесе се мъжки глас.
— Трой! Аз, ъ… очаквах някой друг.
— Просто исках да знам… — Професорът ѝ се прокашля. — Нали се сещаш, дали си се прибрала без проблем. И че… съжалявам, че ни прекъснаха.
— Е, ти си популярен тип. — Елиз си пое дълбоко дъх и отчаяно ѝ се прииска да можеше да се върне към това да се тревожи за нещо толкова простичко като въпроса кога двамата ще излязат на среща. — Неизбежно е да не те заговорят в библиотеката.
— Хей, добре ли си? Звучиш особено. Да не е заради…
— Домашни неприятности. Не заради теб.
— Знаеш ли, никога не си ми разказвала за семейството си. Искам да кажа, знам, че не си омъжена… но друго…
Имаше приятен глас, помисли си Елиз. А човешкият му акцент звучеше екзотично в ушите ѝ. Само че беше толкова трудно да превключи от истинския проблем с баща си към нещо толкова несериозно като излизане на вечеря.
Което очевидно беше това, към което той биеше.
— Дори не знам откъде си — продължи Трой, когато тя не каза нищо. — Така и не успях да определя акцента ти. Европейски, знам, но…
Когато той замълча, очевидно надявайки се Елиз да попълни празнините, тя каза:
— Не, действително не съм от Щатите.
— От колко време живееш тук?
О, родена съм в Колдуел. Просто принадлежа към съвсем различна раса от твоята.
— Твърде много ли любопитствам? — попита Трой. — Извинявай.
— Не. Просто… баща ми откри, че ходя в университета, и ми е страшно ядосан. Правех го зад гърба му и когато се прибрах днес, ме хванаха.
— Той не иска да получиш степен, така ли?
— Не. Той е много… — Елиз се помъчи да си спомни човешката дума. — Консервативен. Нали се сещаш, от старата школа. Единствената причина изобщо да тръгна на училище е понеже майка ми го убеди, но тя почина, когато бях в първи курс.
— Толкова съжалявам за загубата ти.
Елиз разтърка главата си, която я болеше.