Истината бе, че той беше единственият, към когото би могла да се обърне. Може би съществуваше някакъв изход, начин да… и тя не знаеше какво.
— Нека ви запозная — каза братовчед ѝ, махвайки към насядалите в кръг върху тежки столове.
Елиз би предпочела да го хване насаме, но нямаше намерение да изпусне тази възможност. Пък и винаги можеха да се отдръпнат в някой ъгъл само двамата.
— Това е Крейг… познаваш Парадайз.
Елиз махна на другата жена.
— Здрасти, леле, здравей.
Парадайз беше дъщеря на Първия съветник на краля, добре възпитана потомка на едно от Първите семейства и все пак незнайно как бе успяла да се откопчи от традиционните роли и да намери място в тренировъчната програма на Братството. Навярно би могла да ѝ даде някой съвет?
— Това са Бун, Ново… и Акс.
Елиз кимна на всеки от учениците, докато не стигна до последния. След това не беше сигурна какво направи.
Може би получи апоплектичен удар? Или пък спонтанно сътресение на мозъка? Защото забрави всичко и всички в мига, в който срещна очите му — барът, човеците наоколо и дори причината да дойде тук бяха изчезнали, сякаш някой ги беше изтрил с гъба.
Той беше невероятен. Или може би „невероятно опасен“ би било по-точно.
Както и да наречеше ефекта му, шестото ѝ чувство ѝ подсказваше, че той ще промени живота ѝ.
Той седеше извън кръга приглушена светлина, която струеше от тавана, обгърнат в сенки, които сякаш бранеха един от своите. Имаше черна коса, гъста и щръкнала, и огромно тяло, което изглеждаше така, сякаш можеше да се хвърли в атака за частица от секундата. Татуировките, които покриваха половината от врата му, и пиърсингите по левите му ухо и вежда му придаваха още по-страховит вид. И разбира се, дрехите му — черни и широки, загатващи, че под тях сигурно се крият оръжия.
Навел брадичка към гърдите си, той се взираше в нея изпод вежди, а бледожълтите му очи грееха, приковани в нея и единствено в нея.
Първата ѝ свързана мисъл бе, че той е хищник. Втората, че иска да бъде хваната.
— Елиз?
Пейтън застана между тях двамата и тя се отърси.
— Извинявай, какво?
Смръщването на братовчед ѝ говореше, че той също бе забелязал връзката и — нищо чудно — не одобряваше това. Но разбира се, начинът, по който мъжът в ъгъла я гледаше? Не беше нужно да си закрилнически настроен кръвен роднина, за да не искаш която и да било жена близо до него.
— Седни до Парадайз, ето тук — каза Пейтън. — Да поговорим.
Ама че беше горещо в това заведение, помисли си Елиз, докато си разкопчаваше палтото.
— Елиз? Ехо?
Тя отново се отърси, насилвайки се да се усмихне.
— Извинявай. Какво?
— Седни — измърмори братовчед ѝ, посочвайки тапицираната пейка, която беше придърпал.
— А, да. Разбира се.
Мъчейки се да накара мозъка си отново да заработи, Елиз се настани на пейката и хвърли поглед към Парадайз, чиято усмивка бе също толкова открита и красива, колкото и всичко останало у нея. Което мъничко я изненада. Повечето жени с нейните връзки в живота бяха истински гаднярки.
— Пейтън ми каза какво става, докато идвахме насам. — Парадайз подви крака под себе си и се приведе над облегалката. — Няма да кажа на никого, обещавам. Но те разбирам. Наистина те разбирам.
Елиз поклати глава и започна да пресява нещата, които бе готова да сподели, и онези, които искаше да задържи за себе си. Да спомене за патологичното отношение към станалото с Алишън? Как ли пък не.
— Баща ми не е лош, наистина.
— Господи, разбира се, че не е. Просто консервативен баща, който се тревожи за дъщеря си в един размирен свят. Не става въпрос дали е добър, или лош. Става въпрос за правото ти да имаш личен живот, въпреки че си жена в положение, пълно с ограничения.
Елиз изпусна дъха си.
— Как изобщо успя да се запишеш в тренировъчната програма? Искам да кажа, чух, че ще се допускат и жени, но…
Докато продължаваше да говори, Елиз сякаш бе в плен на раздвоение на личността: половината от нея бе потънала в разговора с Парадайз, ала другата бе с онзи мъж, долавяйки тялото, присъствието, силата му.
Ефектът, който имаше върху нея, изобщо не бе като този на Трой, помисли си тя. В библиотеката с онзи човек бе като да стоиш пред бумтящ огън и да си мислиш: хм, защо да не поседя тук, да протегна ръце и да се насладя на топлината. Или пък ще остана там, където съм, и ще се порадвам на гледката на пламъците. Или… какво пък, защо да не взема книга и да почета.