Лежерно, безобидно, определено приятно размишление.
Докато мъжът в сенките ей там? Беше, сякаш е вкочанена до кости и умира от глад, защото е изгубила пътя си в декемврийска снежна буря и седемнайсет дни по-късно все още се препъва из преспите на предела на силите си, дробовете ѝ парят от недостига на кислород, вие ѝ се свят, цялото тяло я боли… и изведнъж там, на хоризонта се явява огън, който се разпростира на цял акър, запален от светкавица в гората, а пламъците поглъщат всичко наоколо, страховити, ужасяващи, смъртоносни… И все пак е единственият източник на топлина, който да сгрее измъченото ѝ, сковано, полумъртво от студа тяло.
О, да, да не забравяме и бюфет с любимите ѝ храни досами огнения ад.
С двеста килограма шоколад „Линт“.
И паста. И шампанско.
Да, в този мъж нямаше и помен от приятно размишление. Нито дори избор. Той предизвикваше неудържим импулс да се добереш до светлината, която струеше от него, като фар в нощта.
А последствията да вървят по дяволите.
— … да поговори с баща ти.
Елиз си срита задника и отново насочи вниманието си към Парадайз.
— С кого ще говорите? С баща ми?
— Какъв по-добър начин да се опитаме да го разубедим? Баща ми също се тревожи за мен и е от старата школа, но успя да промени мисленето си. Ако някой изобщо е в състояние да повлияе на баща ти, това е той.
— Господи… би било невероятно. — Очите на Елиз се просълзиха. — Но защо би го…
Парадайз улови ръката ѝ.
— Защото знам колко е трудно.
Неочакваното разбиране спря дъха ѝ, добротата я задави. Толкова трудно бе да се бори сама с глимерата и нейните ограничения върху жените, така невъзможно да се противи на правила, които не бе избрала сама, ала които въпреки това съсипваха живота ѝ. Едва в този момент Елиз си даде сметка, че се бе предала още преди да бе започнала да се бори, защото нямаше надежда — освен ако не избягаше от къщи — да промени законовата и обществената власт на баща си над нея.
— Но той ще ме постави под изолация — каза тя. — Направи ли го, това ще е краят. Всичко ще свърши, преди да е започнало.
— Кога ще подаде искането?
— Мисля, че още сега. Вече отиде в къщата за аудиенции. Това е единствената причина да успея да дойда тук.
Парадайз извади телефона си и стана.
— Дай ми минутка.
Докато тя отиде да намери по-тихо местенце, за да се обади, Елиз избърса очите си. А когато си пое дълбоко дъх и се размърда в стола, погледна насреща си…
Мъжът все още се взираше в нея, масивното му тяло беше облегнато назад, коленете му — широко разтворени, в едната си дълга ръка държеше питието си, другата бе вдигната, за да подпре брадичката му, пръстите докосваха устата му.
Сякаш може би я целуваше в мислите си.
Горещина опари тялото на Елиз, разля се по вените ѝ в отговор на онези негови очи, на еротичния начин, по който се беше отпуснал в стола, на всепоглъщащата настойчивост, с която я гледаше. Ала интересно. Колкото и директен да беше погледът му, колкото и еротичното напрежение да не можеше да бъде сбъркано, той изобщо не понечи да се приближи и да я заговори. Макар Елиз да бе сигурна, че си представя как правят любов…
— Всичко ще се оправи — каза Пейтън, настанявайки се в освободеното от Парадайз място. — Всичко ще бъде наред.
Сменяйки предавката — непохватно — Елиз срещна очите на братовчед си.
— Ъ… надявам се. И благодаря за помощта. Не знаех къде другаде да отида.
— Нали ти казах. По всяко време, навсякъде, аз съм насреща.
Пейтън подръпна от пурата си и изпусна облачета сив дим, които се извиха около главата ѝ. Махна на келнера, посочвайки празните чаши върху ниската маса, и Елиз се досети, че често идва тук. Разбира се, може би просто се чувстваше невероятно удобно и уверено в света.
Нещо, към което тя можеше само да се стреми.
Докато той се шегуваше с мъжа, с когото Парадайз се беше държала за ръка, засмивайки се на отговора му, Елиз не можеше да не огледа преценяващо лицето на братовчед си. Пейтън беше красавец, от онези, които всички зяпаха и искаха да познават, ала не беше щастлив, или поне тя не го беше виждала такъв. Определено не беше щастлив и сега. Елиз усещаше, че под жлъчната шеговитост и секси държанието му нещо не беше наред, нещо го откъсваше от света.
Страдаше в мълчание. Скърбеше сам. Разтърсен, но преструващ се, че всичко е наред.
Какви бяха отношенията му с Алишън? От всички, които биха могли да съобщят за смъртта ѝ на семейството, защо именно той? Да не би той да я бе намерил или нещо такова?
— Как си? — попита го тя тихичко. — Нали се сещаш, след Алишън…